— Когато си във Флорида — отбеляза Бентън — и пътуваш към Ричмънд, се движиш нагоре, а не надолу. Винаги си имал изумително чувство за ориентация, Пийт.
Марино бе хванат в лъжа и го знаеше. Постоянно мислеше как да се махне от Ричмънд. И го беше срам, че няма смелостта да го стори — само него познаваше, дори в града да не бе останало нищо друго, освен стари битки, прераснали в гняв.
— Не съм дошъл тук да ти досаждам с разни истории — каза Марино.
Тъмните очила на Бентън се стрелнаха към него, докато двамата продължаваха бавно по пътеката.
— Е, виждам, че много съм ти липсвал — подметна Бентън с леден тон.
— Не е честно, по дяволите! — просъска Марино със свити юмруци. — Не издържам повече, приятелю. И Луси не издържа повече. Иска ми се да си муха на стената, за да видиш какво си й причинил. Говоря за д-р Скарпета. Или вече и нея не помниш?
— Да не си дошъл тук да изливаш гнева си върху мен?
— Тъкмо си мислех, докато идвах към теб, и държа да го подчертая сега, когато си ми посветил цялото си внимание, че като те гледам как живееш, по-добре е да си мъртъв.
— Успокой топката — отвърна тихо Бентън с метални нотки в гласа. — Ще поговорим вътре.
17.
Бентън Уесли бе успял да си намери подходящо жилище на една улица в Бийкън Хил с горди стари тухлени постройки и красиви дървета.
Неговият апартамент се намираше в грозна бежова панелна сграда, с пластмасови столове по балконите и ръждясала ограда от ковано желязо около потискащо тъмен преден двор, обрасъл в растителност. Двамата с Марино изкачиха зле осветеното стълбище, което миришеше на урина и застоял цигарен дим.
— Мамка му! — задъха се Марино. — Не можа ли да намериш бордей поне с асансьор? Не исках да кажа онова за умирането. Никой не иска да умира.
На петата площадка Бентън отключи издрасканата сива метална врата към апартамент 56.
— Повечето хора вече ме мислят за умрял.
— По дяволите! Не казвам нищо както трябва. — Марино изтри потното си лице.
— Имам „Дос Еквис“ и газирана вода. — Гласът на Бентън сякаш повтори щракането на бравата. — И естествено, пресен сок.
— Няма „Будвайзер“?
— Настани се удобно.
— Имаш „Будвайзер“, нали? — В гласа на Марино се долавяше болка. Бентън явно не си спомняше нищо за него.
— Знаех, че ще дойдеш, естествено, че имам „Будвайзер“ — обади се Бентън от кухнята. — Напълнил съм целия хладилник.
Марино се огледа и избра да седне върху една грозна кушетка с дамаска на цветя. Апартаментът бе мебелиран и носеше мрачната патина на многобройните еднакво немарливи наематели, минали през него. Бентън вероятно не бе живял на прилично място, откакто умря и стана Том и Марино си зададе въпроса как педантичен и изтънчен човек като него може да търпи това. Бентън произхождаше от богато семейство от североизточните щати и винаги бе бил материално задоволен, макар че нямаше сума, с която можеше да откупи свободата си от ужасите на своята професия. На Марино му се струваше невероятно, че Бентън живееше в апартамент, наеман преди това от купонясващи студенти и хора от низшите слоеве на средната класа. Не можеше да си представи, че го вижда с набола брада, размъкнати джинси и тениска, и да знае, че няма дори собствена кола.
— Поне си в добра форма — забеляза Марино и се прозина.
— „Поне“ означава, че това е най-доброто, което можеш да кажеш за мен. — Бентън се наведе и извади от стария хладилник две бири.
Студените бутилки се удряха една в друга, докато отваряше някакво чекмедже и търсеше „църковния ключ“, както Марино наричаше отварачката за бира.
— Имаш ли нещо против, ако пуша? — попита Марино.
— Да. — Бентън отвори и затвори вратата на някакъв шкаф.
— Окей, значи ще получа припадък и ще си глътна езика.
— Не казах, че не можеш да пушиш — Бентън прекоси сумрачната мизерна дневна и подаде на Марино една „Будвайзер“, — а само, че имам нещо против.
Връчи му една водна чаша, която да използва вместо пепелник.
— Значи си във форма и нито пушиш, нито пиеш — върна се отново към темата Марино, после отпи голяма глътка бира и пусна доволна въздишка, — но животът ти е скапан.
Бентън седна срещу Марино. Пространството помежду им беше запълнено от издраскана масичка с плот от изкуствено дърво, върху която бяха подредени списания и дистанционното на телевизора.