Бентън знаеше всичко това и не реагира. Водеше си бележки.
— И накрая е някакъв си тип на име Робърт Лий.
— Името ми звучи съвсем реално. Да не би случайно бащиното му име да започва с буквата „Е“? — попита суховато Бентън. — Да е имало някаква кореспонденция между Жан-Батист и този Робърт Лий, освен ако господин Лий не е умрял преди около стотина години?
— Мога само да ти кажа, че е в списъка на посетителите. Пощата му не се отваря от затвора, така че нямам никаква идея на кого пише писъмца или от кого получава любовни послания.
18.
Марино отвори и приглади писмото на Жан-Батист, изпратено лично до него, и започна да чете: „Bonjour, mon cher ami, Пийт…“. Спря и вдигна намръщено поглед.
— Можеш ли да повярваш, нарича ме „Пийт“? Това направо ме изкарва от релси.
— Повече, отколкото обръщението скъпи мой приятелю? — уточни сухо Бентън.
— Не понасям разни боклуци да ме наричат на малко име.
— Продължавай да четеш, ако обичаш — подкани го Бентън с известно нетърпение. — Дано няма повече френски думи, които да осакатиш. От коя дата е писмото?
— Няма и седмица, откакто е писано. Направих всичко възможно да пристигна тук колкото се може по-бързо. За да се видя с теб… По дяволите, ще ти казвам Бентън!
— Чети, ако обичаш.
Марино запали нова цигара, всмука дълбоко и продължи:
— „Това е само кратко писъмце, с което те уведомявам, че си пускам коса. Защо? Естествено, защото определиха датата, на която ще умра. Днес е седми май, часът е десет вечерта, нито минута по-късно. И така, надявам се да бъдеш мой специален гост. Но преди това, mon ami, трябва да сключа една сделка, тъй че ти правя предложение, на което не можеш да устоиш (както казват по филмите).
Никога няма да ги пипнеш без мен, Жан-Батист. Все едно да се опиташ да уловиш хиляда риби с малка мрежа. Мрежата съм аз. Има две условия. Те са прости.
Няма да призная нищо, освен пред мадам Скарпета, която поиска да се видя с нея и да й кажа каквото знам.
Никой друг не може да присъства.
Имам още едно условие, което тя не знае. Искам да ми вкара смъртоносния коктейл, както се изразяват. Мадам Скарпета трябва да ме убие. Имам й пълно доверие. Знам, че ако приеме, няма да наруши обещанието си към мен. Виждате ли колко добре я познавам?
До скоро,
Жан-Батист Шандон.“
— А писмото до нея? — попита рязко Бентън, не желаеше да произнесе името на Скарпета.
— Горе-долу в същия стил. — Марино нямаше желание да му го чете на глас.
— В ръката ти е. Прочети го.
Марино тръсна пепелта във водната чаша и примижа с едното око, докато издухваше дима.
— Ще ти го предам накратко.
— Не ме щади, Пийт — тихо промълви Бентън.
— Добре, щом искаш да го чуеш, ще ти го прочета. Но мисля, че не е необходимо и може би ти…
— Хайде, прочети го! — Гласът на Бентън звучеше уморено и когато се облегна назад, погледът му не бе толкова напрегнат.
Марино прочисти гърлото си, докато отваряше друг обикновен бял лист и започна да чете:
— „Mon cher amour, Kay… — хвърли поглед към Бентън. Кръвта се бе изцедила от лицето му и то бе придобило жълтеникав оттенък под загара. — Сърцето ми се облива от мъка, защото все още не си ми определила среща. Не разбирам. Ти, естествено, се чувстваш като мен. Аз съм твоят крадец в нощта, великият любовник, който дойде, за да те открадне, но ти отказа. Ти ме избягваш и ме нараняваш. Сега сигурно се чувстваш празна, отегчена и копнееш за мен, мадам Скарпета.
Питаш за мен? Аз не се чувствам отегчен. Ти си тук, при мен, в моята килия, останала без своя воля, напълно в моя власт. Ти трябва да го знаеш. Трябва да го усещаш. Почакай, да преброя ли? По четири, пет или петнайсет пъти на ден разкъсвам тези твои красиви костюми — висшата мода на мадам Скарпета, лекарката, адвокатката, шефката. Разкъсвам всичко с голите си ръце и впивам зъби в големите гърди, докато ти цялата трепериш и примряла от удоволствие…“
— Има ли нещо по-съществено тук? — Гласът на Бентън бе рязък като изщракване на затвор на пистолет. — Не ме интересуват тези порнографски лигавщини. Какво иска той?
Марино се вгледа напрегнато в него, направи пауза и отново се върна към писмото. По оплешивялото му теме бяха избили капки пот, които се стичаха по слепоочията. Той прочете написаното на гърба на белия лист: