Марино се тръшна на кушетката, дишаше тежко, а лицето му бе станало тъмночервено и напомняше на Бентън за ферарито „575М Маранело“, което бе зърнал да снове из Кеймбридж. Цветът му бе наситено виненочервен и той се сети за Луси, която бе влюбена в бързите мощни коли.
— Ще можеш да се виждаш със Скарпета и с Луси и…
— Грешиш — прошепна Бентън. — Жан-Батист Шандон се е докарал умишлено до това положение. Той се намира точно там, където искаше да бъде. Свържи фактите, Пийт. Спомни си как започна всичко, след като беше арестуван. Следователите бяха шокирани, когато направи доброволни самопризнания за още едно убийство, този път в Тексас, и след това най-неочаквано се призна за виновен. Защо? Защото искаше да бъде екстрадиран в Тексас. Изборът беше негов, а не на губернатора на Вирджиния.
— Няма начин — не отстъпваше Марино. — Нашият амбициозен губернатор едва ли е искал да подразни Вашингтон, като ядоса Франция, най-ревностния противник на смъртното наказание. Затова дадохме Шандон на Тексас.
Бентън поклати глава.
— Не е така. Жан-Батист даде Жан-Батист на Тексас.
— И как, по дяволите, го разбра? Разговарял си с хората? Аз пък мислех, че вече не разговаряш с никого.
Бентън не отговори.
— Не разбирам — продължаваше Марино — защо на Върколака ще му пука за Тексас?
— Знае, че там ще умре бързо, а той иска да умре по-скоро. Било е част от големия му план. Не е имал намерение да гние десет или петнадесет години в смъртното отделение. В Тексас шансовете му да спечели играта са много по-големи. Вирджиния може лесно да се поддаде на политическия натиск и да отложи екзекуцията. Не забравяй, че там всяка негова стъпка щеше да бъде следена. Щеше да му се позволява много по-малко, тъй като блюстителите на реда и надзирателите щяха да се посветят на мисията да осигурят както неговата безопасност, така и доброто му поведение. Щеше да бъде под строго наблюдение. Само не ми казвай, че ако беше във Вирджиния, пощата му нямаше тайно да бъде проверявана, нищо че законните му права щяха да отидат по дяволите.
— Вирджиния щеше да му изпържи задника — възпротиви се Марино, — след всичко, което е извършил.
— Той уби служителка в магазин. Уби полицай. Почти щеше да убие главния патолог. Тогавашният губернатор е вече сенатор и председател на Демократичния национален комитет. И не е подразнил Вашингтон, защото не е имал намерение да дразни французите. Губернаторът на Тексас е вече във втория си мандат — един републиканец с пръст на спусъка, който между другото пет пари не дава кого дразни.
— „Главният патолог“? Даже не ти стиска да й кажеш името, а! — възкликна Марино с невярващ поглед.
19.
Няколко години преди това Кей, лелята на Луси Фаринели, й бе разказала една история за отрязана глава на германски войник, който загинал през Втората световна война.
Тялото му било открито, заровено в пясъка някъде в Полша, разказваше тя на Луси, и сухият пясък съхранил късата му руса коса, привлекателните черти и дори наболата брада. Когато Скарпета видяла главата, изложена във витрина в Полския институт по съдебна медицина, където четяла лекции като гостуващ преподавател, се сетила за Мадам Тисо.
— Предните му зъби бяха счупени — бе продължила Скарпета, обяснявайки, че не смятала повредените зъби за дело на човешка ръка. — Просто е имал лоша хигиена. Повърхностната огнестрелна рана в дясното слепоочие — цитирала тя причината за смъртта на нациста — беше под ъгъл, който показва накъде е било насочено оръжието, в случая надолу. Често при самоубийство дулото е насочено направо или нагоре. В случая нямаше обгаряне, тъй като раната е била почистена, а брадата около нея избръсната в моргата, където мумифицираните останки са били изпратени, за да се установи със сигурност, че смъртта е настъпила отдавна, или поне така ми беше обяснено, когато четях лекции в „тяхната академия“.
Единствената причина Луси да си припомни за обезглавения нацист беше полицаят, който я претърсваше на североизточната германска граница. Красивият синеок блондин изглеждаше прекалено млад, за да е заразен от обичайната досада, докато се облягаше във вътрешността на взетия под наем мерцедес и обхождаше с фенерче седалките му. Насочи фенерчето към покрития с черен мокет под и силният лъч освети протритото й кожено куфарче и мъхести червени сакове „Найк“ на задната седалка. Той пробяга няколко пъти с фенера върху мястото до шофьора, премести куфара и го отвори. Затвори го, почти без да погледне вътре.