6.
Рано на следващата сутрин на летище „Кенеди“ в Ню Йорк служител от охраната прикани Луси Фаринели да свали огромния си ръчен часовник „Брайтлинг“, да изпразни джобовете си и да постави съдържанието им върху един поднос.
Когато я накараха да си събуе маратонките, да свали сакото и колана и да ги постави заедно с куфарчето си върху лентата на рентгеновия детектор, на който щяха да се видят само мобилен телефон, четка за коса и гилза с червило, това вече не бе молба, а заповед. Британските стюардеси с тъмни блейзери и тъмносини рокли с отличителни червено-бели знаци бяха достатъчно приятелски настроени, но в замяна на това полицията на летището се престараваше.
Макар и да не задейства скенера с форма на врата, когато премина през него по къси чорапи и свлечени джинси, тя бе претърсена и с ръчен скенер, който започна да пиука, задействан от банелите на сутиена й.
— Вдигнете си ръцете — нареди й яката служителка.
Луси се усмихна и вдигна ръце като разпъната на кръст. Служителката я опипа с бързи движения, като я потупа под мишниците, под гърдите, нагоре и надолу по бедрата, по целия чатал — направи го много професионално. Другите пътници, които минаваха покрай тях необезпокоявани, и по-специално мъжете, намираха привлекателната млада жена с разперени ръце и разкрачени крака за изключително интересна. Луси обаче не се трогна. Бе преживяла твърде много, за да хаби енергия в излишна скромност и се изкушаваше да разкопчае блузата си и да покаже металните банели на сутиена си, за да увери служителката, че няма закачено миниатюрно взривно устройство.
— От сутиена ми е — поясни небрежно тя на стреснатата полицайка, която бе доста по-изнервена от заподозряната. — По дяволите, все забравям да нося сутиени без банели. Може би ми трябва спортен сутиен или най-добре да карам без. Наистина много съжалявам за неудобството, полицай Уошингтън. — Вече бе прочела името й на картончето. — Благодаря ви за добре свършената работа. В какъв свят живеем само! Доколкото схващам, степента на тревога срещу терористи отново е оранжева.
Луси остави сащисаната полицайка, събра монетите и часовника си от подноса и прибра куфарчето, сакото и колана си. Седнала на студения твърд под, встрани от потока хора, тя нахлузи маратонките, без да си направи труда да ги завърже. След което се изправи, все така мила и любезна с всички полицаи и служители на „Бритиш Еър“, които я наблюдаваха. Бръкна в задния си джоб, откъдето измъкна билета и паспорта си, и двата издадени на едно от многото й фалшиви имена. Тръгна небрежно, с развързани връзки по виещия се, покрит с мокет изход 10 и се вмъкна през малката врата на „Конкорд“, полет 01. Една британска стюардеса й се усмихна, докато проверяваше бордовата й карта.
— Място 1-С — посочи й първия ред до пътеката, сякаш Луси не бе пътувала досега с „Конкорд“.
И предишния път летя под друго име. Тогава беше със слънчеви очила, зелени контактни лещи и синьо-лилава коса, която се измиваше лесно и отговаряше на снимката в паспорта. По професия се водеше „музикант“. Нямаше как някой да познава несъществуващата й техно банда „Жълт ад“, но доста хора казваха: „О, да, естествено, че съм я чувал! Страхотна е!“.
Луси разчиташе на това, че хората не бяха особено наблюдателни. Разчиташе на страха им да покажат невежеството си, на начина, по който приемаха лъжите за всеизвестни истини. Разчиташе на това, че враговете й забелязваха всичко, което става около тях, така както и тя забелязва всичко около себе си. Например, когато митническият служител разгледа подробно паспорта й, тя долови притеснението му и разбра защо охраната бе вдигната на крак. Интерпол бе изпратил червено съобщение по интернет, което алармираше 182 страни да търсят престъпник на име Роко Каджиано, издирван за убийство в Италия и Франция. Роко нямаше никакво понятие, че го търсят. Нямаше понятие и че Луси е изпратила информация до централата на Интерпол във Вашингтон, че кодовите й инициали са били щателно проверени, преди тя да бъде разпространена в киберпространството до щаба на Интерпол в Лион, Франция, откъдето бе разпратено червено съобщение до правозащитните органи по цял свят. Всичко това беше станало за часове.
Роко не познаваше Луси, макар да знаеше коя е. Тя обаче го познаваше много добре, въпреки че не се бяха срещали. В този момент, докато си слагаше колана, а „Конкорд“ пускаше двигателите „Ролс-Ройс“, тя вече нямаше търпение да се срещне с Роко Каджиано. Очакването й се подклаждаше от силен гняв, който щеше да се превърне в нервен страх, докато пристигнеше в Източна Европа.