— Ха! — рече МакКаслин. — Те и родителите никога не успяват да разберат как е могла седемнайсетгодишната им дъщеря да се запознае с мъжа, който ще я вземе. После е късно.
На другата сутрин бяха отпътували — непознатият и Фонсиба. МакКаслин повече не я видя, той също, защото жената, която срещна пет месеца по-късно, нямаше в себе си нищо познато. И сега носеше третината от трихилядното наследство, както преди година, когато напразно бе търсил в Тенеси Джим, сина на Тени. Непознатият бе оставил на Тени някакъв адрес, а три месеца след заминаването им дойде писмо — бе написано от него, макар че Алис, жената на МакКаслин, бе учила Фонсиба и на четмо и на писмо. Клеймото нямаше нищо общо с адреса, който бе оставил на Тени. Най-напред се наложи да пътува с влака, докъдето имаше влак. След това се прехвърли на пощенски дилижанс, после нае една гемия за добитък и накрая пак взе влак: сега вече той бе опитен пътник и хитра хрътка и щеше да успее, защото трябваше да успее. В бавното, нескончаемо пъплене по пустите и кални декемврийски пътища, когато нощ сменяше нощта в хотели, в крайпътни кръчми, сковани от груби дъски, в които нямаше нищо повече от един тезгях, в хижите на чужди хора и в сеното на самотни хамбари, където нито веднъж не посмя да се съблече заради препасания на голо пояс със златните монети, сякаш бе маскиран влъхва, тръгнал инкогнито на поклонение, той непрекъснато си повтаряше: Трябва да я открия! Длъжен съм! Един вече загубихме. Но този път ще я намеря! И я намери. Прегърбен под тихия леден дъжд, яхнал наета и вече съсипана кранта, опръскана до над гърдите, той я видя — една самотна дървена постройчица с глинен комин, която дъждът искаше сякаш да смие в безименна и незначителна плоска купчина от запустение сред тази непрорязана ни от път, ни от пътека, разградена и ялова пустиня от гъсталаци; ни хамбар, ни обор, нито дори кокошарник: само една длъгнеста колиба, издигната от непохватна ръка, един жалък куп от несръчно нацепени дърва за горене, които не биха стигнали и за един ден, а когато конят приближи, не се показа дори кльощаво куче, да лавне веднъж; ферма, но в зародиш, може би добра ферма, може би един ден и плантация, но не сега, не и след години, а по-късно, и то с много труд, упорит и мъчителен труд без почивка; ритна разскърцаната кухненска врата, увиснала в кривата си рамка, и се озова във вледеняващ сумрак, където не гореше дори готварски огън, и след малко различи, клекнало в един от ъглите зад груба маса, кафявото лице, което помнеше толкова отдавна, а вече не познаваше, тялото, което бе родено на сто крачки от стаята, в която бе роден и той, в което течеше малко и от неговата кръв, сега вече изцяло принадлежащо на ония поколения, за които всеки ненадейно явил се бял човек на кон е нает от господаря надзирател, понякога с пистолет в ръката, ала винаги с бич от змийска кожа; влезе в стаята, единствената стая на хижата, и там намери мъжа, в люлеещ се стол пред огнището, единствения тук стол, отворил книга пред мизерния огнец, който можеше да гори само още двайсет и четири часа, в същото проповедническо облекло, с което преди пет месеца бе влязъл в лавката, и с чифт златни рамки за очила без стъкла — четеше книга сред това запустение, в тази кална, разградена и непрорязана дори от пътека пустош, в която нямаше дори навес, гдето да прибереш добитъка, и над всичко това, проникваща навсякъде, залепнала о самите дрехи на този човек и струяща от кожата му — вонята на една безпочвена и малоумна заблуда, ненаситната и безгранична лудост на залъганите от северняците-авантюристи последователи на победоносните северни армии.
— Не виждаш ли? — развика се той. — Не виждаш ли? Цялата земя, целият Юг са прокълнати и всички ние, дето сме родени и сме сукали от нея, и бели, и черни, сме прокълнати! Съгласен съм, че това проклятие идва от моята раса. Сигурно затуй потомството ни не може да го превъзмогне и да се бори с него, а ще търпи, дано преживее, додето клетвата се вдигне. И тогава ще дойде ред на вашата раса, с нашия ние злоупотребихме. Но не сега, още не! Не разбираш ли?
Другият се изправи, негладените дрехи все тъй наподобяваха проповеднически, книгата бе затворена върху пръста, който бележеше докъде е прочетено, другата ръка държеше празните рамки като палка на учител по музика, изправи се и заговори отмерените и напевни глупости на безмерната лудост и безпочвената надежда:
— Вие грешите. Проклятието, което вие, белите, донесохте на тази страна, вече е вдигнато. То е лишено от смисъл, захвърлено. Свидетели сме на нова ера, ера, посветена, както са възнамерявали и нашите основатели, на свободата и равенството за всички и всички ще живеем в тази страна като в един нов Ханаан.