— Свобода ли? От какво? От труд? Ханаан! — той замахна и описа цял кръг с ръката си, при което му се стори, че всичко изведнъж се е събрало наоколо и ясно се вижда в тази ветровита, влажна, студена и тъжна негърска стая — празните поля без плуг и без семе, без огради за добитъка, който не съществува дори в несъществуващите обори. — Тук в кой край на Ханаан се намираме?
— В лошо време ни виждате. Сега е зима. Никой не обработва земята зимно време.
— Ясно. И, разбира се, нуждите на Фонсиба от храна и от дрехи ще чакат, докато полето стои неразорано.
— Имам пенсия — каза другият, сякаш казваше Имам божието благоволение или Имам златна мина. — Получавам и пенсията на баща си. Ще дойде на първо число. Кой сме днес?
— Единайсети — отвърна той. — Още двайсет дни. А дотогава?
— Взел съм малко зарзават от търговеца в Миднайт, имам сметка при него, той ми внася пенсията в банката. Дал съм му правото да управлява моите средства…
— Ясно. Ами ако зарзаватът не стигне за двайсет дни?
— Имам още една свиня.
— Къде?
— Вън — каза другият. — В нашия край е нещо съвсем обикновено през зимата да си пуснеш животните на свобода, сами да си търсят прехраната. Чат-пат наобикаля. Но и да не дойде, по следите ще я намеря, стига да стане нужда…
— Да! — извика той. — Защото какво от това, нали си имаш пенсията! И човекът в Миднайт ще я получи, ще си удържи за колкото сте му изяли, пък остане ли нещо, ваше собствения си дометвиес краищата на края — в, той казаве. А дотогава свинята или ще бъде изядена, или няма да я хванеш. И после?
— После ще настъпи пролет — рече другият. — Напролет възнамерявам…
— Ще настъпи януари, след туй февруари. После повече от половината на март…
Когато отново поспря в кухнята, тя все тъй седеше там, не се познаваше диша ли, жива ли е, само очите й го наблюдаваха; направи крачка към нея, ала тя остана неподвижна, пък и нямаше накъде да отстъпи: само огромните бездънни очи с цвета на мастило върху това изпито удължено кафяво лице го гледаха с тревога, но без да го познаят, без да прочете в тях надежда.
— Фонсиба — рече той, — Фонсиба! Добре ли си?
— Свободна съм — отвърна тя.
Миднайт представляваше една кръчма, един яхър за кираджийски коне, голям магазин (тук ще е мястото, където за взаимно улеснение идват чековете с пенсията — помисли си той), по-малък магазин, хан и ковачница. Имаше и банка. Собственик бе някой си от Мисисипи, който също бе служил в кавалерията на Форест; едва сега му олекна и за първи път, откакто бе тръгнал преди осем дни, разпаса златния пояс, извади молив и хартия, умножи три долара по дванайсет месеца и с полученото раздели хиляда — по този начин сумата се разпределяше за около двайсет и осем години; значи, двайсет и осем години тя поне нямаше да гладува. Банкерът обеща да праща трите долара с куриер на всяко петнайсето число от месеца и лично да й ги дава, а той се върна у дома. Всичко това стана, защото в 1874 баща му и чичо му бяха мъртви и старите тефтери никога вече не слязоха от лавицата над масата, където баща му ги бе оставил за последен път в оня ден на 1869. Но той можеше да допълни:
Лукас Куинтъс Карадърз МакКаслин Бийчъм. Син и последно останало живо дете на Търел, сина на Томи и Тени Бийчъм, Март 17, 1874.
само че нямаше защо. Не Лушъс Куинтъс и пр. и пр. и пр., а Лукас Куинтъс, макар че не възразяваше да го наричат и Лушъс, тъй като чисто и просто изпусна тази дума от името си — не отказвайки се от самото име, защото все още използваше една трета от него, а просто като го измени от име на бял в свое собствено име, измислено от самия него и самия себе си наследил…
и това бе всичко: в 1874 момче, а 1888 мъж, отхвърлен, отречен и свободен, а в 1895 и съпруг, макар и не баща, не вдовец, но без жена и сигурно отдавна разбрал, че човек никога не може да бъде напълно свободен, просто не би издържал на това. Ожени се и заживя в Джеферсън в малкото ново бунгало, което бащата на жена му им бе дал. Една сутрин Лукас ненадейно отвори вратата на стаята, където Айзак четеше мемфиския вестник; той погледна датата на вестника и се сети: Днес е рожденият му ден. Днес навършва двайсет и една. А Лукас каза:
— Къде е остатъкът от ония пари, оставени от стария Карадърз? Искам си ги. Всичките.
Това бе всичко. А МакКаслин:
— Много повече от Бък и Бъди, за да човъркат истината, така оплетена за тия, които я говорят, и така неясна за ония, дето слушат, че някога е имало 1865 година.
А той:
— Но не достатъчно. На татко и на чичо Бъди нещо не им е достигнало да налучкат истината, нищо, че са били три поколения, пък дори и три не са били тия, които са почнали от дядо; ако пред очите на Провидението е нямало никой, освен дядо, то тогава Той не е имал друг избор. Но Той бил решил да опита. Знам какво ще кажеш. Че още като ги е създавала, на Му е било ясно — не за надежда ги създава, а за мъка. Но Той не се надявал, Той просто чакал. Не само защото им е вдъхнал живот и ги е пуснал по земята, а защото твърде дълго се тревожил с тях. Дълго се тревожил, защото видял как всеки един от тях бил способен на всичко, да достигне всякаква висина и всякакво дъно и там на небето си спомнил, че и пъкълът е бил създаден от Него, та ето защо трябвало или да ги приеме при себе си, или да признае, че някъде има Негов равен, а туй значело Той вече да не е бог. Затуй е трябвало да се нагърби с отговорността за това, което сам е сътворил, та да живее и занапред спокоен и сам в Своето самотно и всевише небе. Той положително е знаел, че всичко е навсуе, ала пак ги е създал всеможещи, нали са произлезли от Първоначалното Нищо, което съдържало всичко! И после ги е наблюдавал с личните им въздвижения и падения, без те да знаят защо, как и кога; додето най-сетне заключил, че всички са събрани в един, в дядо, и че избраниците, най-добрите, които е можел да очаква (забележи! не да се надява!), ще бъдат Бъковци и Бъдиевци, ама и те няма да са достатъчни и след три поколения не Бъковци и Бъдиевци, а…