А МакКаслин:
— Веднъж Ашби14, както си яздел един следобед да посети някакви далечни братовчедки на майка си, или може би просто нейни приятелки, случайно се натъкнал на банална престрелка между предни постове, слиза от коня и както си е с червения сюртук, същинска мишена, повел шепа войници, които изобщо не бил виждал, срещу окопалите се и обучени в пущинаците стрелци. А заповедта на Лий15 за атака? Увита около връзка пури и без съмнение захвърлена с изпушването на последната, бива после намерена от един разузнавач на янките на пода в кръчмата, след като Лий вече е разделил войските си пред Шарпсбърг. А Джаксън16? Тъкмо натиснал на Планк Роуд фланговете, които Хукър17 смятал за съвършено сигурни, и само чакал да отмине нощта, че да продължи страхотното и непрестанно бъхтене, с което би натикал целия фланг обратно в скута на Хукър, който в туй време пиел ром на една веранда в Чансълързвил и телеграфирал на Линкълн, че е сразил Лий, този същият Джаксън пада прострелян от ръката на своята охрана, от толкова дребни офицери куршумът него улучва и по старшинство командването се поема от Стюърт18, този безстрашен човек, който сякаш се е родил на седлото, препасан със сабя и знаещ всичко, дето има да се знае за една война, освен бруталната й глупост. И този същият Стюърт напада пенсилванските кокошки, когато Лий би трябвало да разузнае всичко за Мийд19. А Лонгстрийт20 при Гетисбърг? В тъмното пада пронизан от коня, застрелват го по погрешка неговите хора! А ти ми разправяш, че Неговото лице било обърнато към нас!
А той:
— Как иначе да ги накара да се бият? Кой друг, освен Джаксъновци, Стюъртовци, Моргановци и такива като Форест и Ашби? Фермерите от Централния и Средния запад, чиито земи се броят на единици акри, а не на десетици, нито на стотици, дето сами си обработват земята и не вадят и по една реколта памук, тютюн или захарна тръст, не притежават роби, защото нямат нужда и не искат роби, а очите им са обърнати към Тихия океан, дето няма и две поколения, откак са се поселили там, спрели по тия места, защото по една щастлива злополука точно там я вол им е умрял, я ос на фургона се счупила. Ами машинистите от Нова Англия? Те и земя нямат и всяко нещо мерят с теглото на водата, с надницата, дето въртят колелата; и оная шепа търговци и собственици на кораби, чиито очи пък са обърнати назад, отвъд Атлантика, с тая земя ги обвързват единствено техните банки. И налудничавите фалшификатори, които продават несъществуващи градове в места, гдето човешки крак не е стъпвал; и банкерите, които държат ипотеките на земите, откъдето фермерите само чакат да се вдигнат и с влакове и параходи да продължат още по на запад; фабриките и машините, и жилищата под наем, в които живеят работниците; и ония бостънски (макар и да не са родени в Бостън) стари моми и ергени, потомци на безкрайни родословни дървета от също такива безплодни лели и чичовци, чиито ръце мазол не знаят какво е, защото не са държали друго, освен обвинително насочени пера и за които дивото е почвало от гребена на прилива и затова не са гледали другаде, освен към небето; да не споменавам шумната глъч на ония, дето вървят по петите на пионерите, мученето на политиците, сладкогласните хорове на самообявилите се за божи хора…
А МакКаслин:
— Чакай, чакай…
А той:
— Остави ме сега да говоря! Искам да обясня пред тебе, главата на моето семейство, нещо, което трябва да извърша, а сам много добре не разбирам, не за да се оправдавам, а да изясня, ако мога. Трябва да кажа, че не зная защо постъпвам така, но зная защо съм длъжен. Защото цял живот ще остана сам и едничкото, което искам, е да живея в мир със себе си. Но ти си глава на моето семейство. Нещо повече. Отдавна съм разбрал, че никога няма да съжалявам за баща си дори ако той току-що бе осъзнал колко му липсва син. Та ставаше дума за осребрителите на полици и бръснарите на кесии, за даскалите, дето се самоназначават да учат и водят другите, за цялата тая сган от полуграмотни с бели ризи, ама единствените им, та изцапат ли се, премяна нямат, за тия, дето с едното си око все за себе си гледат, а с другото се дебнат помежду си. Кой друг би могъл да ги накара да се бият? Така да ги слиса от страх и ужас, че да застанат рамо до рамо и да погледнат в една посока, да млъкнат за малко и дори след две години още да ги държи в страх, та някои от тях най-сериозно да заприказват за пренасяне на собствената си столица в друга земя, че току виж ги нападнал един народ, чиито бели мъже едва ли ще напълнят и един от градовете им. Кой друг, освен Джаксън и три различни армии, които се мъчат да го заловят, а никой не знае отстъпва ли от бойното поле, или в нов бой влиза; или Стюърт, който заобикаля с хората си най-голямата въоръжена сила, която този материк познава, само защото иска да я види как изглежда в гръб; или Морган, който повежда кавалерията в атака срещу един заседнал боен кораб21; кой друг би могъл да обяви война на една сила, разполагаща с десет пъти повече земя, сто пъти повече хора и хиляда пъти повече средства, освен хора, които са вярвали, че за да водиш победоносна война, не трябват проницателност и ловкост, политичност и дипломация, пари, единство и проста аритметика, а само любов към земята и кураж…
15
Робърт Е. Лий (1807–1870) — главнокомандващ войските на Конфедерацията през Гражданската война. — Б.пр.
20
Дж. Лонгстрийт (1821–1904) — генерал от Конфедерацията, допринесъл за поражението на Юга при Гетисбърг, защото не предава навреме заповедта на Лий за атака. — Б.пр.
21
Всъщност историческата истина говори, че въпросният съд, нападнат от ген. Дж. Х. Морган (1825–1864) е бил обикновен речен шлеп с един топ. — Б.пр.