Выбрать главу

— И неопетнено и безстрашно родословие и умението да яздиш кон — каза МакКаслин. — Не забравяй това!

Свечеряваше се, спокойният залез на октомври бе забулен с пушека на запалени дърва. Памукът бе отдавна обран и почистен и сега фургоните по цели дни сновяха от полето до хамбарите, препълнени с царевица — още една процесия върху тази търпелива земя.

— Кой знае, може би Той така е поискал. Поне това получи.

Този път я нямаше пожълтялата процесия на бледнеещите и невинни страници от тефтерите. Това бе хроникирано в друга, по-груба книга, и МакКаслин, тогава на четиринайсет, петнайсет и шестнайсет, бе видял всичко с очите си, а момчето го бе наследило както внуците на Ной са наследили потопа, без да са го виждали никога: онова смутно, опорочено и кърваво време, когато три различни народа са се мъчили да се пренагласят не само един спрямо друг, но и към една нова земя, наследена и създадена, в която е трябвало да се живее, защото ония, които са я били загубили, са можели да я напуснат така свободно, както и тези, които са я спечелили — хората, върху които свободата и равенството са били стоварени изневиделица в една нощ, а те и представа са нямали нито как да се възползват от тях, нито как да ги понесат и затова са злоупотребили с тях — не като децата и не защото са били твърде дълго във вериги и ненадейно освободени, а са злоупотребили с тях тъй, както хората винаги злоупотребяват със свободата; Явно има една мъдрост — мина му през ум, — която е нещо повече от усъвършенстването чрез страдание и тя е необходима на човека, за да прави разлика между свободата и своеволието. Онези, които четири години се бяха борили и не успяха да запазят едни условия, при които техните привилегии са били аномалия и парадокс, се вдигнаха не защото са се опълчили срещу свободата като свобода, а от оня древен подтик, който винаги е карал хората (не генералите и политиците, а просто хората) да се бият и да загиват във войните: желанието да запазят едно статукво, или най-малкото да осигурят на децата си някое по-добро; и накрая, като че горчилката, омразата и страхът още не бяха достатъчно, та трябваше да се намеси и този трети народ, още по-враждебен към народа, на когото приличаше по цвета на кожата си и по еднаквата кръв в жилите, три пъти по-многочислен и враждуващ дори със себе си, подчиняващ се само на една обща свирепа воля — да граби и плячкосва, — събран от синовете на средновековни интенданти, казармени лавкаджии и спекуланти с войнишки одеяла, обуща и товарни мулета, следвали битките, в които сами не са участвали, за да наследяват завоевания, за които с нищо не са помогнали, но утвърждавани, защищавани, едва ли не благославяни — оставили костите си, ала след едно поколение сменени от бясната стопанска конкуренция на дребни, суникакви ферми, натъпкани с негрите, които уж те са освободили, и с белите потомци на бащи, които никога не са притежавали роби и са били уж лишени от наследство, за да дойде после третото поколение, което ще се пръсне из дребните околийски градчета като бръснари, гаражни механици, помощник-шерифи, памучни и текстилни работници и огняри от електроцентралите, и най-напред в обикновени дрехи, а по-късно в съвсем официалните одежди от качулати чаршафи, със заклинания и пламтящите християнски символи ще поведе линчуващите тълпи против расата, която дедите им уж са дошли да освобождават. Припомни си и онази безименна орда от спекуланти с човешката мизерия, шмекеруващи с пари, политика и земя, която пъпли след катастрофите, за да ги поддържа, както скакалците, орда, която не се нуждае от благословия, не ръси потта си над плуга и брадвата, а тлъстее и дори кости не оставя подире си, тъй като е без род и потомство, без плътта на смъртните, без да е оставила ни едно свидетелство, най-малкото за страстите си или поне похотта си; и тогава евреинът, който също дойде без опека, тъй като за две хиляди години бе отвикнал да го защищава някой и не се нуждаеше от това, самотен и все пак смел, защото не пристигаше е мисълта за обикновен грабеж, а за своите правнуци, дирейки място да ги настани, че да оцелеят, макар и завинаги чужди и молепсани: един парий върху лицето на западния свят, който и след двайсет века му отмъщаваше за легендата, с която го бе завладял. МакКаслин Едмъндз бе видял всичко това, а момчето, дори осемдесетгодишен мъж, никога нямаше да бъде в състояние ясно да разграничи онова, което бе видял, от онова, за което бе слушал; че това е една безпросветна и изкормена празна земя, в която жените клечат със сгушените деца зад залостени врати, а въоръжените с бели чаршафи и маски мъже яздят из притихналите пътища, където по самотните клони висят телата на бели и черни, жертви не толкова на омразата, колкото на обезвереността и отчаянието: мъже, разстреляни в избирателните кабини с още незасъхнали пера в ръката и непопълнена бюлетина в другата; един служител на Съединените щати в град Джеферсън, който подписва книжата си с кръстче… Този път МакКаслин не рече „Виж“, а просто вдигна ръка, дори не посочи съвсем точно лавицата с тефтерите, а масата, ъгъла, в който се намираше тя, до издълбаното място на пода, където двайсет години бяха заставали тежки обуща, а белият господар зад масата е събирал и умножавал, и вадил. И този път нямаше защо да гледа, сам го бе виждал и двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията