22 продължаваше да го вижда: тефтерите, сега вече нови, бързо изпълващи се, догонващи се един-друг, съдържащи много повече имена, отколкото са мечтали старият Карадърз или дори баща му и чичо Бъди; нови имена и нови лица, придружаващи имената, сред които старите имена и лица се губеха, бяха изчезнали: Търел на Томи бе мъртъв, дори трагичният и клет Персифал Браунлий, който не можеше да води книжата и да пасе говедата, бе открил най-сетне истинското си призвание, появи се в 1862, когато баща му отсъстваше, и чичо му разбра, че живее в някаква плантация и води импровизирани религиозни събрания сред негрите, проповядва и пее с приятния си сопранов глас; после отново изчезна — пешком и с пълна пара — и се появи за трети и последен път в антуража на един пътуващ военен ковчежник — двамата преминаха през Джеферсън с кола тъкмо когато и бащата на момчето (беше 1866) прекосявал площада, колата и пасажерите й препускали в тази тиха пасторална идилия, и не само на баща му, но и на останалите минувачи заприличали на скришно излязъл в празничен ден мъж със слугинята на жена си, която отсъства; по едно време Браунлий вдигнал глава и като видял бившия си господар, хвърлил му един срамежлив женски поглед, скочил от колата и офейкал, този път изчезнал завинаги, та само по една случайност двайсет години по-късно МакКаслин чул, че се преместил в Ню Орлеанз, и вече остарял и напълнял, държал там един от най-изисканите вертепи. Джим, синът на Тени, също бе изчезнал — никой не знаеше къде, — Фонсиба живееше в Аркансо със своите три долара месечно и учения си съпруг с празните рамки, сюртука и плановете за напролет. Бе останал само Лукас, малкият, единствен освен момчето, с прокълнатата и фатална кръв на стария Карадърз — тази кръв, която у мъжете сякаш разваляше всичко, до което се допре — нали затова той се надяваше да й се изплъзне, като се откаже от себе си. Четиринайсетгодишният Лукас, чието име досега не бе влязло и още шест години нямаше да се появи в забързаните страници и новите корици, които сега не задържаха прах, защото МакКаслин всекидневно ги сваляше от лавицата да вписва продължението на онази хроника, за чието попълване двеста години не стигнаха и в още сто години нямаше да се изчерпи — една хроника, представляваща в миниатюр цялата земя, а тя на свой ред — целия Юг двайсет и три години след капитулацията и двайсет и четири след Прокламацията — онова бавно изтичане на меласа, брашно и месо, на обуща, сламени шапки и дочени панталони, на плужни поводи и хамути, клинове за подкови, лостове и какво ли не, което наесен се връщаше като памук — две нишки, крехки като истина и непресичащи се като два екватора, ала тъй стоманено здрави, че обвързваха до живот ония, които обработват памука, със земята, по която ръсят потта си.
вернуться
Законът за равни права на негрите — Б.пр.