„Но той говори за жена“ — обади се момчето.
„Нали все трябва за нещо да говори — каза МакКаслин. — Говори за истината човекът. Истината е една. Неизменна. И важи за всичко, до което се докосне сърцето — и чест, и гордост, и състрадание, и справедливост, и кураж, и любов. Разбираш ли?“ Но той не можа да разбере. Бе му се струвало някак по-просто от това в книгата да се говори за мъж и жена, които съвсем не е длъжен да жали, след като никога не би се приближил до тях, а и не би отишъл много далече. Бе чувал за една стара стръвница и най-сетне порасна достатъчно, за да я подгони, четири години вървя по дирите й и накрая я срещна с пушка в ръка, ала не стреля. Защото едно куче… Но той би могъл да стреля много преди палето да изтича двайсетте крачки до чакащата мечка. И Сам Фадърз би могъл да стреля, докато Старата Бен стоеше на задните си крака… МакКаслин го наблюдаваше и продължаваше да му говори с тих глас и тихи думи, каквато бе и припадащата вечер: „Кураж и чест, гордост и състрадание, любов към справедливостта и свободата. Те всички докосват сърцето и онова, което сърцето задържи, се превръща в истина — такава каквато познаваме истината. Ясно ли ти е сега?“
Той и сега чуваше тези думи, все същите в сегашния здрач, както и преди осем години, все тъй тихи, защото са вечни. Трябваше само да погледне МакКаслин в очите над едва забележимата горчива усмивка, едва доловимото повдигане на устната, което трябваше да означава усмивка — насреща му стоеше негов роднина, кажи-речи баща, роден твърде късно в старото време и твърде рано за новото — сега противопоставени и чужди заради разсипаните си наследствени имоти, оная тъмна и разбита бащина земя, простряна възнак и още запъхтяна от операцията без упойка.
— Да бъде тогава! Значи, тази земя, за себе си и от себе си е несъмнено прокълната.
А той:
— Прокълната е.
А МакКаслин още веднъж вдигна ръка, без да продума и без дори да посочи старите тефтери; и както лещата събира в едно множеството дреболии, които е видяла, така и това леко и пъргаво движение събра в малката претъпкана и спарена сумрачна стая не само тефтерите, а цялата плантация в нейната размазана и заплетена цялост — земята, нивите и онова, което представляваха те в очистен и продаден памук, мъжете и жените, които хранеха и обличаха и на които по Коледа даваха и по малко пари в брой срещу труда, който сееше, отглеждаше, береше и чистеше памука, машините и мулетата, чието поддържане и заместване с нови също струваше пари — цялата сложна и забъркана плетеница, основана на неправдата, сътворена от една безмилостна хищност, и досега навремени управлявана с открита жестокост не само към хората, но и към безценните животни, и все пак доходоносна и плодородна, та и нещо повече: не само непобутната, а разширявана — приета такава от МакКаслин още в детските му години и изведена от разложението и хаоса преди двайсет години, когато оцеляваше едва един на десет души, уголемена сега, за да расте и в бъдеще, доходоносна, плодородна и ненакърнена и все повече разширяваща се, докато са живи МакКаслин и неговите наследници, макар че може би един ден те няма да се казват повече Едмъндз.
А той:
— Да бъде! Защото е такава. И то не толкова тя, колкото ние. И не толкова кръвта ни, колкото името, не цвета на кръвта, а нейното местоназначение. Едмъндз, бял, но по женска линия, не може да носи друго име, освен името на баща си. Бийчъм по мъжка линия, но черен би могъл да носи всякакво име, стига да му харесва, и никой няма нищо против, всякакво име, освен името на баща си, който няма име…
А МакКаслин:
— И понеже знам, че знаеш, ще ти кажа само едно: и никой друг, освен най-старият мъж, пряк, единствен и бял наследник на МакКаслин до трето поколение, все още МакКаслин и прочие…
А той:
— Аз съм свободен. — Този път МакКаслин не отмести ръка, не намекна за бледнеещите страници, за фокуса на лещата, а за крехката стоманена нишка, здрава като истината и несломима като злото, по-дълга и от живота, достигаща далеч отвъд записаното и наследствените имоти, за да го обвърже с лъстивата похот и страсти, с надеждите, мечтите и тъгите, с костите, чиято плът, дори и жива и способна, старият дядо на Карадърз не е и чувал. — И от тези неща съм свободен.