А МакКаслин:
— И предполагам избран, да кажем, от Него за своето време, както разправяш, че за своето време са били Бък и Бъди. Трябвали са Му само една мечка, един старец и четири години, за да се спре на тебе. А на теб са били нужни четиринайсет, за да стигнеш дотук, на Старата Бен сигурно още повече, и над седемдесет на Сам Фадърз. Но ти си само един. Докога тогава? Докога?
А той:
— За дълго. Друго никога не съм казвал. Но така ще е справедливо, защото те ще ни надживеят…
А МакКаслин:
— А ти ще бъдеш свободен, така ли? Не, нито сега, нито тогава, никога — ние от тях и те от нас. Отхвърлям това, дори да знам, че е вярно. Но съм длъжен. И ти виждаш, друго не мога да сторя. Аз съм това, което съм. И винаги ще бъда такъв, какъвто съм се родил. Нищо повече. Все същият. Каквито са били Бък и Бъди в Неговия пръв божествен план, който се е провалил.
А той:
— Аз също.
А МакКаслин:
— Не. Ти не. Защото виж какво: разправяше, че в момента, когато Икемотуби разбрал как може да продаде земята на дядо, тя завинаги престанала да бъде негова. Добре, да продължим нататък. Значи е принадлежала на Сам Фадърз, неговия син. А от Сам Фадърз кой я наследи? Ти! Разбира се, сънаследник с Бун, който се отказа.
А той:
— Да. Сам Фадърз ме освободи.
И това щеше да бъде той: Айзак МакКаслин, още не чичо Айк, още много преди да е станал чичо на половин околия, без никому да е баща, живущ в претъпканата неотоплена стаичка на една странноприемница в Джеферсън, където по време на съдебни заседания отсядаха безличните членове на съда, където преспиваха пътуващите търговци на коне и мулета, ограден от набора нови-новенички дърводелски сечива, пушката, която МакКаслин му бе дал и на която със сребро бе гравирано името му, компаса на стария генерал Компсън (а когато генералът умря — и неговият инкрустиран със сребро рог), желязното легло, сламеника и завивките, които повече от шейсет години всяка есен щеше да носи в леса, лъснатия калаен чайник…
бе останало едно наследство от вуйчо му Хюбърт Бийчъм, негов кръстник, същия онзи грубоват, плещест, гръмогласен и детинест човек, от когото чичо Бъди бе спечелил на покер в 1859 година Тени, дето се омъжи за Търел, сина на Томи. Не ставаше дума за някакво избледняло изречение или редове, надраскани с ръка, свита от страх пред смъртта, слаба и трепереща в последния си отчаян опит за отплата, а истинско завещание, тежко, като го вдигнеш, солидно, като го погледнеш, та и да го чуеш може: една сребърна чаша, пълна с жълтици, увита в зебло и с восъчния печат от пръстена на кръстника му, направен още преди смъртта на Хюбърт и дълго преди неговото пълнолетие, когато трябваше да наследи тази не само легенда, но и едно от домашните божества-пазители на семейството. Когато баща му се ожени за сестрата на вуйчо Хюбърт, преместиха се обратно в голямата къща, огромната пещера, започната и недовършена от стария Карадърз, изгониха останалите негри и със зестрата на майка му я доизкараха — поставиха липсващите врати и прозорци и заживяха в нея. Само чичо му Бъди не пожела да напусне хижата, която бяха построили с близнака си. Преместването бе станало по настояване на булката, макар никой да не разбра дали е искала да живее в къщата, или предварително е знаела, че чичо Бъди ще се откаже. Две седмици след неговото раждане в 1867 година майка му за първи път го свали на долния етаж: нея нощ на разчистената маса в трапезарията стояла сребърната чаша, отгоре блестяла лампата и пред очите на майка му, баща му, МакКаслин Едмъндз и Тени (неговата бавачка тогава) — тоест всички без чичо Бъди, — вуйчо му Хюбърт изсипал една по една лъскавите монети в чашата, завил я в зеблото, нагрял восъка и я запечатал, след което я отнесъл обратно у дома си, където вече живеел сам, нямало я вече сестра му да го укротява, както казваше МакКаслин, или да го подкокоросва, както казваше чичо Бъди, нямаше ги и повечето от негрите му (в ония тъмни времена в Мисисипи), а и тия, които бяха останали, не му бяха нужни; само кучетата били там и чичо Бъди разправяше, че докато Нерон отивал да гони лисиците, вуйчо Хюб Бийчъм свирел на цигулка…
бяха отишли да я видят; най-сетне майка му се бе наложила и тръгнаха с каруцата — всички, освен чичо Бъди и МакКаслин, който остана да му прави компания (една зима чичо Бъди взе да издиша и оттогава насетне нямаше кой да му разправя какво е било, той вече сам си спомняше), — дойдоха Тени и Търел, който караше каруцата. Изминаха двайсет и две мили до съседната околия, до двата стълба на големия портал; върху единия, спомняше си по-късно братовчед му МакКаслин, момчето се качвало да надува рога за закуска, обед или вечеря и скачало да отваря на всеки минувач; тогаз обаче нямаше никакъв портал, а само една порутена и обрасла врата и отвъд нея Уоруик — майка му настояваше мястото да се нарича Уоруик, тъй като един ден брат й Хюбърт, ако истината излезе наяве и справедливостта надделее, щял да се окаже не друг, а самият лорд Уоруик24 — небоядисаната къща, която външно не се изменяше, но вътрешно всеки път му се струваше все по-обширна; той бе малък тогава да разбере, че всеки път вижда все по-малко от изящната покъщнина, розовото дърво, махагона и ореховите мебели, които за него не са съществували никога и никъде, освен в сълзливите жалби на майка му; сегиз-тогиз някой дребен предмет се привързваше някак о покрива или задницата на каруцата, с която се връщаха у дома. (Спомняше си и нещо друго: едно мигновение, в което се чу гласът на майка му „Че и роклята ми! Моята рокля!“, силен невъздържан в голия непометен вестибюл; едно младо женско лице, по-светло от лицето на Търел, което тутакси изчезна зад една тръшната врата, една вихрушка, част от копринената дреха и блясъчето на една обеца: привидение внезапно, крещящо и неясно за детето, още съвсем малко, задъхано, възбудено и заинтригувано, сякаш като два чисти и прозрачни ручея, които се сливат, детето, какъвто бе тогава, е постигнало чрез тази едва доловена и безименна, неразгадаема женска плът на мулатката абсолютно ясното и пълно разбирателство с момчето, съществувало шейсет години в една и съща неизменна фаза на ненакърнимо и безсмъртно юношество у вуйчото; роклята, лицето и обеците се скриха в мига на изумлението, за да долети гласът на вуйчо му: „Тя ми е готвачка! Новата ми готвачка. Или не трябва да имам готвачка?“ Появи се и сам вуйчо му, също тъй смаян и разтревожен, а лицето му — все така невинно и някак дори непоколебимо момчешко. Сега те на свой ред се отдръпнаха към предната веранда, а вуйчо му продължи с болка, макар и още сепнат, като че правеше отчаян опит да възвърне ако не самообладанието си, то поне самоувереността си: „Нали сега са свободни! Нали и те са хора като нас!“ А майка му: „Така значи! Така значи! В майчината ми къща! Да я оскверниш!“ и после пак вуйчо му: „Поврага, Сиби, дай й поне време да си събере нещата.“ И всичко свърши, крамолата, виковете, всичко. Той и Тени — припомни си нейното неразгадаемо лице до прозореца със счупената щора в голата стая, която навремето е била салон — проследиха с поглед една фигура, препъваща се по алеята и през изровения двор на покорния му вуйчо, нейния гръб и безименното лице, което бе зърнал само за миг, роклята, която преди е била с обръчи, а сега се размяташе и издуваше като балон под едно мъжко палто, овехтялата и тежка чанта, шибаща коляното й, млада и самотна в своето бягство през пустата алея, все тъй интересна и вълнуваща с копринения флаг, завладян в сърцето на тази цитадела на целомъдрието, незабравима.)
24
Фамилия на известни английски държавници и царедворци, водеща началото си от лорд Ричард Невил Уоруик (1428–1471). — Б.пр.