А той:
— Като заем. От тебе. Само този път.
А МакКаслин:
— Не става. Нямам пари да ти давам назаем. Другият месец сам ще отидеш в банката да си ги вземеш, аз няма да ти ги нося. — Той и сега не чу МакКаслин, гледаше го смирено — този свой сродник, този едва ли не баща и все пак, както излиза накрая, никакъв роднина, тъй както и бащите нямат нищо общо със синовете си. И каза:
— Това са седемнайсет мили, на кон и в студа. Остани да спиш тук.
А МакКаслин:
— Защо аз да спя тук, когато ти не искаш да спиш в собствената си къща? — и си отиде.
А той се огледа в лъскавия, недамгосан от ръжда чайник и не за пръв път се замисли колко е нужно да уредиш сметката на един човек (Айзак МакКаслин например), сети се за онази криволичеща, заплетена и все пак безпогрешна пътека, която човешкият (например на Айзак МакКаслин) дух си избира в света, за да го направи в края на краищата онова, което той е, не само за тяхно удивление (на тези, които са родили МакКаслин, който е родил баща му, чичо Бъди и сестра им, които са родили Бийчъм, който е родил вуйчо му Хюбърт и сестра му), но и за негово собствено, на Айзак МакКаслин удивление…
като заем ги взе и ги похарчи, макар да не е било необходимо. Майор Де Спейн му предлагаше стая в къщата си, да живее там колкото си иска и нито един въпрос не му зададе. Старият генерал Компсън отиде още по-далеч: викаше го в собствената си стая, да сподели собственото му легло и направо в очите му казваше: „Ти ела спи при мене, пък додето мине зимата, ще ти открия болката. Сам ще си кажеш. Защото не ти вярвам, че просто ей тъй се отказваш. Така изглежда, но аз нали те наблюдавам толкоз време в гората, не вярвам ей тъй да си вдигнал ръце.“ Взе парите като заем, плати си наема и храната за един месец и купи сечивата, не просто защото го биваше в ръцете и възнамеряваше да си служи с тях, например да се занимава с коне, и не защото търсеше нещо обещаващо в сляпото подражание на Назарянина — така и младият комарджия ще си купи шарена риза, ако види, че старият е спечелил шарена риза на карти, — а защото ако Назарянинът е разбрал, че дърводелството е добър занаят за живота и целите, на които се е посветил да служи, то ще е добро и за Айзак МакКаслин, макар че целите на Айзак МакКаслин, колкото и прости в очевидно оправдателните си причини, бяха и винаги щяха да му бъдат неясни, а да би могъл да отиде срещу себе си, без да е Назарянин, никога не би си избрал този живот, достатъчно несломим в своите изисквания. После върна парите. Бе забравил, че всеки месец МакКаслин ще внася в банката трийсет долара на негово име, ония, които първия път му хвърли на леглото и повече не повтори. Сега вече имаше съдружник, по-скоро той бе съдружникът на един сквернословещ профан, хитър и стар алкохолик, който бе строил кораби за пробиване блокадата в Чарлстън през 62-ра и 63-та година и оттогава бе станал корабен дърводелец, бе пристигнал в Джеферсън преди две години, никой не знаеше защо и откъде, и докато се пребори със своя делириум тременс, доста голяма част от времето си прекара в затвора; бе поставил нов покрив на конюшните, собственост на директора на банката, и когато отиде да му заплатят, директорът му каза: „Вместо да ви давам, аз от вас трябва да взимам пари назаем.“ Бяха минали седем месеца и чак сега се сети, че му се събират да взема двеста и десет долара. Сега за пръв път бе извършил някаква по-голяма работа и когато напусна банката, сметката му си остана двеста и десет долара, а подир още известно време, като му изчислиха и лихвите, оказа се, че на свое име притежава триста и трийсет. Каза си: „Ще ги прехвърля аз на друга сметка“, но директорът го спря: „Не може — вика. — МакКаслин ми е забранил. Ако имате друг начален капитал, тогаз може да ви открия нова сметка.“ Добре, рече си той, и почнаха монети и банкноти да се събират във възела, който държеше в чайника, и сега увит в стара риза, макар и не същата, с която прадядото на Тени го бе вдигнал от Уоруик преди осемнайсет години — държеше го на дъното на обкования със желязо сандък, който старият Карадърз бе домъкнал чак от Каролина, а хазяйката му веднъж каза: „И не го заключваш! Че и вратата си не заключваш! Ами поне като те няма бе, човек…“ Той я бе погледнал смирено, както през оная вечер в същата стая бе погледнал МакКаслин, уж никакъв роднина, а повече от роднина, колкото са ти роднини ония, на които плащаш да ти служат, и ония, които те нараняват, а уж са ти брат или жена…