Това лято отново отидох сама в нашето лястовиче гнездо. Още първата сутрин като се събудих, усетих силен световъртеж, който ме уплаши. Отидох да поискам апарат за кръвно налягане от леля Капка, а тя ми каза, че не знае къде е оставен. Предложи ми да остана при нея час-два, но не приех — върнах се в нашата къща и легнах. След десетина минути чух някой да вика пред стълбите: беше тя. Обадила се в града на Пенка да я пита къде е апаратът за кръвно, намерила го и ми го носеше. Каза, че е позвънила и на Бърза помощ да дойдат при мен, защото не се знае дали не е нещо сериозно… Тя вдигна проходилката на ръце и изрече на глас: „На никого да не дава Бог такова страдание, дето човек не може да бъде полезен за близките си, че и за себе си!“
Следващите й думи потънаха в силния вой на линейката. Какво беше казала по телефона в града не успях да разбера, но личеше, че беше забравила своята болка, за да спаси моя живот.
Не се бях досетила, че мога да се обадя за помощ. Но в този момент усетих как стряхата на нашето лястовиче гнездо простира крила над съседната къща, а ние, хората, живеещи в него, се превръщаме в лястовици…