— Да — казах аз, но всъщност мислех за други неща и тогава разбрах малко.
Държа третостепенен бар и слава богу. Работя от седем до единадесет, а животът тук започва в полунощ. Слънчев бряг е претъпкан като концентрационен лагер. Работя в „Свежест“ и имам стая в хотела. Помага ми едно пъпчиво момче от Айтос. Започвам да свиквам с него. В началото влизаха предимно гостите на хотела, но по-късно забелязах и хомосексуалисти. Забавлявам се от сърце, предавам им бележки, служа за душеприказчик. Плачат, карат се така, както никога ревниви жени не биха го направили. Заплашват се с убийства, със самоубийства.
Използувайки връзките на баща си, Петър успя да си намери стая в хотел „Бургас“. В единайсет часа идва да ме вземе и отиваме във „Вариетето“. Най-накрая изплю камъчето. И той е влюбен в мен.
— Упълномощи ме да те разведа с Иван Троев! — каза една нощ. — Този брак не ти носи нищо! Като моя жена поне страховете ще отпаднат. Много хора ще се съобразяват със снахата на Васил Вълков!
Опитах да се измъкна. Казах му, че не искам да обиждам Иван, все пак той направи за мен повече от баща ми…
— Ти не обичаш Иван!
— Не е вярно, обичам го!
— Това се нарича признателност! — продължава да настоява Петър. — Ще признаеш ли, че не си влюбена в него?
— Признавам.
— Стига! Набесня се! — Петър се напиваше за първи път, откакто го познавах. — Знам, че всеки трябва да опита живота, но твоето е прекалено! Роди ми едно дете и ще те направя дама. Дама, разбираш ли? Вместо по вмирисани барове, ще ходиш по дипломатически приеми, ще летуваш на световни курорти… Знаеш ли защо съм тук, а не например в… Амалфи? Досещаш се, нали? Тук съм, за да те спася от теб самата!
Казах му, че ще помисля, но още докато говореше, знаех отговора. „Не!“ — беше единственият отговор, който можех да дам на моя бивш приятел Петър.
В хотела се настани един интересен мъж. Отначало мислех, че е англичанин, после се оказа швейцарец. Рус, елегантен, идва ми да плача, като го гледам. Все още не е влизал в бара. Помолих Петър да се запознае с него и да ме представи. Като реакция Петър освободи стаята и замина. Накарах Ангелчо келнерът да се обади на Иван. Майка му каза, че работи в Боровец. Не бих се изненадала, ако е някъде наблизо. Жената на директора замина и сега не мога да се отърва от този навлек. Цяла вечер виси в бара за ужас на педерастчетата.
Ще запомня тази нощ. Швейцарецът се казва Йохан Хал. Влезе в бара, поиска пакет „Кент“ и се готвеше да излезе.
— Направете ми честта да изпиете едно питие в моя бар, господине?
Хал се усмихна с едрите си зъби.
— Чакам телефонен разговор, но след това ще се възползувам от поканата.
Беше едва седем часът. Появи се в десет и половина. От нерви и напрежение бях изпила три чаши кампари. Изглеждаше уморен, като че ли разстроен.
— Закъснях ли?
— Затварям!
— Имах неотложен разговор, но утре вечер аз ви каня… Не знам къде, където изберете?
Кой, по дяволите, ще те чака цял ден!
— А защо не изпием по чаша в моята стая? Живея на петия етаж в този хотел.
— И аз съм отседнал тук — каза Хал.
„Знам, глупако!“ Подадох му бутилка уиски, Хал остави двадесет долара.
— Първи етаж. Сто и девет! — каза, преди да напусне бара.
Йохан беше непохватен, банален мъж, но аз така бях полудяла по него, че не обръщах внимание на подробностите. Плувахме, любехме се, спяхме, тъпчехме се в едно легло, после аз слизах на работа, а Йохан оставаше в стаята си, водеше телефонни разговори, пишеше писма, ту ожесточени, ту като че ли участваше в дискусия. В единадесет часа аз се качвах при него, връхлитах в банята и още под душа започваше любовната игра. Сутрин наемахме велосипеди, търсехме усамотени места или след хотел „Бургас“, преди завоя за Несебър, или в обратната посока, срещу Свети Влас. На дванадесети юни бяхме слезли на плажа, плувахме, сменихме банските и отидохме да пием кока-кола в сладкарница „Русалка“. Седнахме, запалихме цигари и изведнъж Йохан скочи. Опита да побегне. Тогава видях, че терасата е обградена. Настигнаха го, сложиха му белезници, поведоха го към една волга. До масата се изправи мъж на средна възраст. Попита ме за името, поиска документи. Нямах, бяха в администрацията на хотела. Задържаха ме. Швейцарецът Йохан Хал се оказа Ян Вагнер, осъден на дванадесет години затвор от властите на федерална република Германия. Повече не видях Йохан или Ян… Под охрана тръгнах за София. Пътувах по така наречения „етапен ред“. Няколко пъти ме повикаха на разпит. Казах цялата истина… Един ден в кабинета на следователя въведоха Иван…
Милицията дойде да ме вземе от Боровец. В колата ми казаха в какво се състои престъплението на Лия. Отговорих, че не вярвам да е знаела що за човек е Вагнер. Да, и те споделяха това мнение. Щели да я освободят срещу моя подпис и с уговорката да се опитам да й влияя. Не можех да й влияя и го знаех. Не казах нищо. Стигнахме до столичното управление на МВР. Предадоха ми вещите й, минали след нея етапния път, тогава ме въведоха при следователя. Лия беше там. Изглеждаше отслабнала, мълчалива, може би уморена, но в никой случай гузна.