— Втори път минавате метър! — каза следователят. — Третия, сърдете се на себе си!
— Хайде, Лия — казах. — Хайде да вървим…
Взех я за ръка. Тръгнахме. В джоба ми имаше шестстотин лева Лиини пари и по-малко от петдесет мои. Спряхме на Лъвов мост, дадох й парите, взех такси и отидохме у тях. Посрещна ни майка й.
— Що за мъж сте вие? Нямате ли достойнство? Докога ще се занимавате с нея? Мислех, че сериозно сте решили да станете писател?
Не отговорих. Влязохме в стаята на Лия. Седнахме.
— Не очаквай обяснения! — каза Лия.
— Не задавам въпроси!
— Обичам те… Особено… Лия толкова може да обича!
— Аз се задоволявам с малко… Работя в Боровец… Време е да тръгвам.
— Вземи ме… ако е възможно?
— Шегуваш ли се?
— Имам нужда от малко почивка…
Лия спа непробудно двадесет и четири часа. Влизах, излизах, работех, ползвах банята… тя спеше, мушнала юмруци под брадата си. На третата сутрин закусвах с Латин и жена му, когато Лия се появи свежа, възвърнала и сили, и цвят, и самочувствие. Представих я на Латинини, закусихме заедно, после аз се качих да работя. Лия дойде на обяд, взе душ и влезе в стаята.
— Прекрасен старец е твоят професор. Цени те, пишел си по-различно от другите, с кръв, със страсти… Не запомних точно как…
— Вдига ми цената!
— В моите очи твоята цена е висока… във всеки случай няма нужда от повдигане!
Оставих машината, обърнах се.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да ме целунеш! — беше отговорът.
Този ден аз и Лия се държахме като съпрузи. Прекарахме още една седмица в Боровец. Лия започна да се отегчава. Професорът работеше. Единствената й компания беше жена му.
— Добра жена е професоршата — беше всичко, което каза за нея.
Умишлено не наруших ритъма, не й отделих повече време, отколкото преди нейното идване отделях за разходки. Имах основания, поне сега мисля, че имах. Не исках да остане с впечатлението, че се отнасям с нея като с болна, нито че се готвя да проявя прекомерни съпружески претенции. Може би сгреших, кой знае, във всеки случай десетте дена, прекарани в Боровец, бяха между най-щастливите, а и между най-продуктивните в живота ми.
Четвърта глава
Получих писмо от Петър Вълков. Иска си парите! Хиляда лева! Ужас! В книжката са останали двадесет, колкото да я опазя от унищожение…
Баща ми отказа да ми заеме пари.
— Продай колата! Аз съм притеснен до смърт… Нов дом, ново семейство…
— Никога, по никакъв повод, под никакъв претекст не ме търси — казах аз. — Забрави, че си имал дъщеря!
Този мръсник отговори:
— Никога не съм бил сигурен, че си моя дъщеря!
Карам курс за стюардеси. В барокамерата едва издържам, изглежда, че не съм в ред с вестибуларния апарат, но на английски и френски няма по-добра от мен, а момичетата, които ме конкурират, са доста грознички.
Мама ми показа спестовната си книжка. Има сто и десет лева. Положението изглежда безизходно! Нямам право на заем от държавата, не съм на щат… има една-единствена възможност, любовникът на мама…
Отидох в кантората на д-р Соколов. Стана, посрещна ме, настани ме в стол. Трябваше да изчакам някакъв клиент. Заслушах се. Въпреки вида си на стар сатир, Златко Соколов мислеше бързо и дръзко. Започнах да се отпускам… когато застанахме очи в очи, казах:
— Имам дълг. Трябват ми хиляда лева. Ако ме вземат в авиацията, ще ви ги върна на части от заплатата, ако до три месеца не започна работа, ще продам колата и ще се издължа изцяло.
Соколов не мигна.
— С удоволствие ще ви услужа, ако майка ви не е против. Сама разбирате, че няма да предприема нищо зад гърба й. В шест часа ще бъда у вас. Ако не се появят пречки, утре сутринта ще имате сумата.
Върнах се на летището. С момичетата пихме кафе, говорихме за мода и, разбира се, за мъже. В шест и половина се обадих вкъщи. Мама вдигна телефона.
— Ти ли си, Лия? Бий телеграма на вуйчо си Алек и не ме занимавай с проблемите си!
Ами сега? По корем ще се влача, но ще намеря парите! Дори ако трябва да се разделя с фиатчето, макар че нямам пари за бензин и почти не го карам… Ако поискам от Иван? И той няма, горкият…