— И аз имам любовник!
Кимнах.
— Знам.
— Знаеш?
— Виждах те с него… Първоначално го взех за старец…
— Не те ли обижда тази мисъл?
Отпих, очаквах да промени темата, но Лия седеше срещу мен и ме гледаше в очите.
— Отговорът ще промени ли нещо?
— Нямам представа какво изпитваш към мен! Понякога си мисля, че ме третираш като литературна героиня… Господи, месото!
Лия скочи и изтича в кухнята. Станах, включих телевизора. Започваше международна естрада. Загледахме се и преминахме първите „подводни рифове“ на първата си новогодишна нощ.
В десет часа Лия сервира свинско печено. Ядохме бавно, пихме вино. Аз ям малко и пия много. Този път се стараех да направя обратното. Исках да отложа напиването, да взема всичко, което тази нощ е годна да ми поднесе. Лия ми помогна. Не исках да има лъжа между нас. За моя изненада тя беше тази, която разчисти пътя на истината. Ние, съпрузите Лия и Иван, бяхме се превърнали в особен вид приятели, но ако това задоволяваше Лия, за мен беше крайно недостатъчно. Ако в нейно отсъствие можех да се примиря с ролята си, тогава, когато тя беше пред очите ми, и гордостта, и чувствата ми боледуваха остро.
Разбрала настроенията ми, Лия отново ми помогна.
— Пий спокойно. Знаеш, че не можеш да ми бъдеш противен, в каквото и състояние да изпаднеш!
След вечерята отново се върнахме пред телевизора. Чувствах се натежал, водката не ми вървеше. Лия „обра“ звука на телевизора, пусна плоча с блусове и ме покани на танц. Танцувахме, целувахме се, галехме се… от време на време отпивахме и отново се прегръщахме в танца. Кръвта ми се размъти, тежестта мина, възбудата започна да се ражда. Лия почувства, спря грамофона и седна.
— Не бързай… Казах ти, че съм свободна до трети!
Мълчахме. По телевизията вървяха комични миниатюри. Отново се загледахме. Лия се премести на облегалката до мен, прегърна ме. Пихме, гледахме телевизия, смяхме се на плоски шеги, слушахме музика.
Малко преди дванадесет взех гривната от джоба на балтона. Тогава нещо ме накара да й покажа писмото. Лия го прочете, отпусна ръце, загледа се в тавана.
— Защо да не ти родя едно дете? — каза тя след дълго взиране. — Каквото и да стане с мен, баща ще има винаги… Наистина, защо не? Би ли искал едно момиченце…
Извадих гривната, закопчах я на ръката й. В първия момент не я почувства.
— Ти няма да бъдеш баща като моя, а може би едно дете ще ме промени… Поне така мисля? О, господи, каква красива гривна! Благодаря ти! — Лия ме целуна, но вниманието й и мислите й бяха другаде. — Кажи, искаш ли едно дете?
Подразнен от лекотата, с която прие най-скъпата вещ на моя дом, жертвата на моята майка, избягала да не пречи с присъствието си, паметта на покойния ми баща, избирал и купувал с любов тази скъпа играчка, отговорих сухо:
— Ти не искаш!
Лия вдигна очи.
— Какво ти става?
Овладях се. Стенният часовник показваше дванадесет без една минута. Пуснах звука на телевизора, взех чашата си, подадох й нейната.
— До трети януари има време — казах примирително. — Ще обсъдим този въпрос на трезви глави.
Лия обаче беше намерила време да забрави темата и със светнало лице, взряно в екрана, отчиташе пробягването на последните секунди от годината. Удари дванадесет, загърмяха оръдейни салюти… Станах, Лия се изправи срещу мен.
— Желая ти спокойна година — казах аз. Иззвъня телефонът. Обаждаше се майка й. До един Лия не изпусна слушалката. Обаждаха й се колежки, приятелки, тя търсеше и честитеше… Тогава научих името на Божидар Стоев.
— Празнуваме с Иван… само двамата. — Изглежда, Стоев я смъмри за нетактичност. Лия отговори: — Иван знае за теб!
Опитвах да гледам телевизия. Нищо празнично не стигаше до мен. Започнах да се напивам мрачно… В един и половина вече се бях вдървил. Лия опита да ме задържи, но освен пиянска обида и глух гняв не чувствах друго. Обещах да се върна на следващия ден… с пижама и бръснач. Знаех, че няма да се върна. Мисля, че го разбра и Лия. Отидох на Централна гара, качих се във влака за Петрич, увих се в балтона и заспах… Отивах да взема майка си, а това ме караше да спя спокойно.
Скитахме с Хулигана из Париж да търсим джинси за жена му. „Тя е нещо като тебе — казва той. — Малко по-слаба в гърдите, малко по-едра в задника… е, и малко по-ниска.“ Как да намеря костюм за това абсурдно тяло? В една от пресечките на булевард Фош се прекръстих и купих Ли-Райдърс седми ръст, четиридесет и четвърта мярка. Доволен, Хулигана потри ръце.
— Ела да те почерпя — предложи той.
Заведе ме в „Крейзи-хорс салуун“ на булевард „Георг V“. Попаднахме в американски бар. Хулигана се държа свойски, явно не за първи път влизаше тук. Питах го, не отговори. Заведението е извънредно скъпо, но и това не му прави впечатление. Гледах стриптийз. Когато тялото е красиво, и стриптийзът е красив, но и в Париж красивите тела са рядкост. Хулигана пи „Кървава Мери“ и рядко поглеждаше към подиума. Ако човек е въздушен ас и изпитател на самолети, сигурно би намерил време да се насити на заведения като това.