— Имаш ли представа къде е Божидар?
— Някъде из Африка… — отговори неохотно.
— Кога ще се върне?
— Когато си свърши работата.
Днес е шести февруари. В самолета пътува Васил Вълков, бащата на Петър. Прави се, че не ме познава. Това е още една причина да бъда любезна с него.
Тази вечер е премиерата на Иван. Разменяме наряда и аз съм свободна. След представлението съм канена в клуба на театъра. Днес, за първи път след злополучната Нова година, ще сложа гривната. Вълнувам се, като че ли не той, а аз имам премиера. Тази вечер ще срещна Мима Борисова, Петър… Кой знае кой още? Какво да му поднеса? Цветя на мъж? Купувам половин галон уиски и с мъка го замъквам от колата до гардероба на театъра. Рано е, аз съм между първите зрители. Не виждам Иван, но скоро се появяват Петър и Мима. Поздравяват ме и потъват в тълпата. Малко по-късно срещам Мима в тоалетната.
— Вълнуваш ли се? — целува ме. — Бяхме зад кулисите. Иван пие водка с режисьора. Изглеждат спокойни като биволи. Чу ли вече? Петър и аз ще се оженим на първи март в селото на баща му… Вечерта ще направим парти за приятелите. Вие сте канени.
Честитя й. Пушим, звънецът ни подканя да влезем в салона. Петър продължава да е резервиран.
— Честито — мънкам аз. — Желая ви щастие!
Петър се навежда, целува ми ръка, взима Мима за лакътя.
— Ще се видим на банкета! — Смесват се в публиката. Влизам, намирам мястото си, сядам. Пред мен е Божидар Стоев с жена си. Обръща се, вижда ме. Чувствам слабост, завива ми се свят.
— Здравей, Зайче! — казва той. — И ти ли като жена ми си любителка на театъра?
Сега и тя е обърната към мен.
— Моят съпруг е автор на тази пиеса — отговарям, мобилизирала всичките си сили.
По лицето на Стоева се разлива усмивка.
— Чрез вас ние му желаем успех — казва тя.
— Ще му предам…
— Смелост, Зайче! — полуиронично, полусъзаклятнически подмята Божидар. — Проявявала си кураж и в по-напрегнати ситуации!
Представлението започва спокойно, дори мудно, но малко по малко набира скорост и бързо се превръща в изповед. Нямам нужда от специална подготовка, за да разбера, че Иван описва нашия живот и че той не му е донесъл нищо, освен болка, горест, отрова… Забравям всичко, душат ме сълзи… В антракта излизам от театъра, разхождам се в градината. Промъквам се до стола, когато действието е подновено. Сега болката е смесена с апатия, горестта — с разбиране, но… отровата е останала, а тя е в такова количество, че е в състояние да отрови цял човешки живот. Останал сам, героят казва на себе си: „Когато едно куче е зло и чуждо, то просто е зло куче, когато кучето е зло и твое, то е твое куче… Същото се отнася за любимата жена!“
Осветлението в залата се връща, но публиката седи като онемяла. Миг, два, три… страшно дълго… После избухват аплаузите. Салонът гърми, виждам насълзени лица, забравям настроението си. Щастлива съм. Тази вечер Иван победи. Победи със загубата си. Само аз знам как се нарича тази загуба… и нейното име е Лия. Артистите се появяват, след тях Иван и още един млад мъж с брада. Залата побеснява. Някаква ръка ме разтърсва. Това е жената на Божидар.
— Кой е вашият съпруг? — пита тя. Сълзите все още личат по лицето й. — Този с брадата?
— Другият — отговарям.
— Имам една молба! — шепне жената. — Представете ни на Иван Троев.
— С удоволствие! — казвам първата празна фраза, която ми идва на устата, и в следващата секунда изтръпвам от ужас. Жената се усмихва благодарно.
— Ще се видим пред служебния вход!
Господи, имай милост към Лия! Събуди ме от този кошмар. Божидар съска:
— Ти си луда! Що за пошло безумие!
Жена му не чува нищо. Тази вечер Иван я е накарал да съпреживява собствената си трагедия.
Два часа преди премиерата Йордан получи стомашно разстройство на нервна почва, а моят пулс се вдигна на сто и двадесет удара в минута. Седяхме един срещу друг в „Чакащи артисти“, отпивахме от една бутилка столична водка и се опитвахме да не предадем напрежението си на артистите.
После започна представлението… Как протекоха тези час и четиридесет минути? Бях в състояние, което напомня шоковото, но когато пиесата свърши и започнаха овациите, налегна ме такова безразличие, че когато Йордан ме замъкна на поклона и видях разплаканите лица на жените, с мъка потиснах смеха си. Връхлиташе ме нервният смях на лудия.