— Беше написал романа — каза Латина.
— Не ме предавай! — Професорът изигра ласкава сцена на обида. — После го изгорих, но това е друг въпрос… Тази вечер си мислех колко по-различно си погледнал на същата тема.
— Аз бих ги събрала накрая — каза Лия.
— Би било житейски недостоверно — казвам аз.
— Защо? — отново Лия.
— Защото, ако мъжът е мъж и гордостта — гордост… — за миг спрях, но продължих с детско упорство — и те са оваляни в кал, любовта се превръща в помия!
Почувствах остра болка. Лия беше забила тока си в крака ми. Направи го още два пъти. Очите й бяха пълни със сълзи, симулираше, че се е подлютила с дима на цигарата. Латини бяха навели глави…
— И финалната фраза за кучето… — каза професорът.
— Толкова мъдрост има в тълкуването на характера и притежанието.
— Това е ваша фраза.
— Моя? — Професорът изглеждаше искрено учуден. — Не, не е моя. Аз не мисля с такива категории. Звучи като източна мъдрост.
Тази вечер се женят Петър и Мима. Иван е с нов костюм. Макар конфекция, седи му добре, и връзката е избрал с вкус, разбира се ако той я е избирал. От Прага купих шест кристални чаши, извънредно скъпи, но все пак за чешки крони. Избираме цветя и тръгваме. Тази вечер ще пия. Оставих колата, взимаме такси. Отдалеч чувам музиката, вратата е отворена, гостите са стотина. Мима е в най-добрия си вид. Розова рокля, розови обувки, розова шапка, изглежда като манекен на Диор. От днес тя ще е дама, ще зареже модата и ще заживее на широка нога като красивата и образована снаха на Васил Вълков. Петър е в смокинг и не е единствен. Виждам няколко мъже в официални вечерни облекла и преставам да харесвам костюма на Иван. Целуваме се, Петър и Иван си стискат ръцете, Мима ме отвлича в спалнята и ми показва подаръците. Има великолепни неща, но един бял килим ме ядосва до сълзи. Колко ли струва тази прекрасна вещ? Мима харесва чашите, но това е благоприличие! Ако бях приела да се омъжа за Петър, сега този килим щеше да бъде мой. Смесваме се с гостите. Иван е останал сам, но в ръката му има водка, а той едва ли иска друго. Отивам при него. Тази вечер няма да се отделям от мъжа си. Идва Петър. Пиян е, но се държи, макар че очите му играят по гърдите ми. От дъното на хола се задава Антон Салабашев, хубав, малко нисък мъж, син на някакъв шеф. Кани ме на танц. Поглеждам Иван, очаквам да откаже, но той кима утвърдително.
— Аз ви познавам — казва Салабашев — и отдавна ви харесвам!
— И аз ви зная… — признавам.
— Кой е този с вас?
— Мъжът ми.
— Казаха, че бил автор на „Разминаване“? Добре ли съм разбрал?
— Да.
— Шибана пиеса! Никой няма право да досажда на хората с комплексите си… и то в държавен театър!
— Не съм съгласна…
— Вие ли сте провокацията на тази мелодрама?
— Ще престана да танцувам!
— Какво харесвате у това писателче? Какво може да притежава един Иван Троев, освен дългове?
Изоставих Антон Салабашев в средата на хола, но когато застанах между Иван и Петър, видях, че върви след мен.
— Казах на жена ви, че не харесвам „Разминаване“! — гласът му звучеше остро и заядливо.
— Ваше право! — отговори Иван.
— Пиесата е гадна!
— Груб сте!
— Знаете ли как се казвам?
— Не — отговори Иван, макар че според мен излъга.
— Не е зле да научите! Тогава ще ви стане ясно чие мнение изразявам!
— Не ме интересува! — Иван се обърна към Петър. — Ако не ме отървеш от пияните си гости, ще ме принудиш да си отида!
— Това е синът на д-р Ангел Салабашев! — Петър прегърна Антон. — Не е прав да бъде груб, но мнението му за пиесата споделям и аз!
— Вие нямате мнение! — каза Иван, гласът му звучеше спокойно, дори кротко. — Той говори от името на баща си, и — за пред Лия!
— Така да бъде! — Салабашев знаеше да гледа в очите и не се предаваше лесно. — Четох книгите ви. Героите ви страдат, оплакват се, умират, изпадат в безнадеждни ситуации… Какво искате, да подцените това, което е създадено след революцията?
Две минути по-късно бяхме на улицата. Петър и Мима ни изпратиха. По неговото лице трудно се четат настроения, но нейното откровено изразяваше облекчението си.
Осма глава
Работя над романа. Изпипвам изречение след изречение, глава след глава. Изпитвам увереност, че книгата става, но не са редки кризите, когато се чувствам бездарник и ми идва да хвърля ръкописа през прозореца. Всички писатели са изпитвали такива настроения. Пия малко, чувствам болки в черния дроб, напивам се много по-лесно и много повече време ми трябва да се върна в нормалния си вид. Заграден с речници на „Оксфорд“ и „Уебстър“, чета дванадесеттомника „Втората световна война“ от Уинстън Чърчил. Опитвам по-дълго да прекарам вкъщи. Майка ми е в Петрич. За пет месеца сме се виждали два пъти. В петък вечерта ще замина при нея и ще остана до понеделник сутринта. Боли ме глава. Гладен съм. Хладилникът е празен. Вечерям на крак в закусвалнята на „Кристал“, тръгвам за вкъщи, но нервите ми не издържат и отивам в „Писателите“. Кафенето е затворено, но ресторантът започва работа. Банкетната маса е заредена. Едвам съм седнал и гостите започват да идват. Не познавам никого от тях до появяването на Божидар Стоев. Да остана, ми се струва непоносимо, да тръгна веднага, би било демонстрация на страхливец.