Опитвам да се „абстрахирам“ от банкетната маса и чакам като месия първия познат, който ще се смъкне по стълбите. За съжаление не идва никой. Носят ми шкембе соте и бутилка вино. Ям, отпивам… на масата на Божидар мъкнат раци, яхния от глиган, пъдпъдъци, все деликатеси, които не присъстват в менюто. Започвам да си давам сметка, що за компания имам зад гърба си. Питам управителя, не отговаря!
Продължавам да пия сам. Ям кюфтета, пия втора бутилка вино. С периферното зрение виждам, че Божидар се вдига. В едната си ръка носи чаша, в другата — чиния с раци.
— Мога ли да седна? — пита той.
— Заповядайте.
Нито за миг не виждам било смут, било неудобство на лицето му.
— Раците станаха деликатес. Ще ги опитате ли с виното?
— Щом сте ги донесли.
В чашата му дрънка лед, пие уиски.
— Глупаво се получи тогава в театъра. Бога ми, нямам никаква вина!
— Не ми издържаха нервите — казвам аз.
Ям рак, отпивам от виното.
— Като ви гледа човек, последната професия, която би ви приписал, е писателската. Ние сме свикнали да гледаме на литераторите като на нещо крехко. — Божидар се усмихна. — Четох книгите ви. Лия ми ги даде… Да ви кажа ли мнението си?
— Разбира се…
— Прекалено много се ровите в себе си. Това ви лишава от възможността да се срещнете с интересни хора. Има ги във всички дейности, включително и между нас.
Не ми хареса този разговор.
— Не ме интересува как действа човекът — казвам. — Аз съм търсач на вътрешни колизии.
— Да, това се чувства. — Божидар трудно губи равновесие. — Невинаги дръзките типове са интересен обект за наблюдение… Ако сте сам, заповядайте на нашата маса!
— Дойдох да вечерям. След малко тръгвам.
— И аз не бих дошъл на ваше място! Жалко! При други обстоятелства бихме могли да станем приятели?
Мой ред е да се държа нагло.
— Не Лия е причината да не приема поканата! — казвам усмихнат, гледам го в очите. — Нито вашите момчета могат да се отпуснат пред мен, нито мен ме интересува вашият разговор.
Божидар Стоев се засмива гърлено, бих казал весело.
— Имате право! — Вдига се от стола, взима чашата си. — Приятно прекарване!
— И на вас.
Дояждам раците, плащам и тръгвам. Минавам покрай масата на Божидар и кимам.
— Довиждане, Троев — казва той.
— Върни се при мъжа си, изкушение! — казва Божидар. Седим в кафенето на летището. След един час отлитам за Лондон, Божидар се връща отнякъде. — Престани да блуждаеш с тези летящи ковчези. Остани вкъщи, сготви му нещо, изглади му ризите, дай му да разбере, че ти е нужен, и ще видиш на какво е способен човек с неговия поглед. Тъпча земята твърде дълго. Познавам мъжете по миризмата… Иван Троев е мъж, казва ти го старият Божидар Стоев!
Лондон ни държа два часа във въздуха. Пътниците хленчат, повръщат, превърнала съм се в слугиня, страх ме е. Пилотира един дебелак с маникюр на малките пръсти и с по-високи токове от моите. В главата му няма капка кръв. Взираме се в мъглата и тайно се молим на бога. Горивото ни свършва. Пилотът навива ръкави и се гмурка в мъглата. Появяват се светлини, кацаме. Сега това смешно мъжле изглежда герой!
Нямам нерви да изляза из града. Скитам из магазините на летището и се прибирам в хотела. Уморена съм…
С две колежки прекосяваме площад „Народно събрание“ и се качваме във вътрешния бар на хотел „София“. Първите лица, с които се сблъскваме, са Мима Борисова и Антон Салабашев. Държат се за ръце, говорят тихо. Виждат ме, правят се, че не са ме забелязали. Пием кафе, нервно ми е. Бързам да си отида. Измъквам се през резервния вход. Изпитвам болка за моя бивш приятел Петър.
На летището намирам писмо от Божидар: „Върни се при Иван, Зайо!“ Отново е заминал. Търся Хулигана. Няма го. Излишно е да питам, знам, че са заедно, но ме побиват тръпки.