Имам рожден ден. Сама съм. Иван е някъде из провинцията. Може би при майка си в Петрич. Божидар… никой не може да знае къде е Божидар Стоев! Гледам телевизия, пия вино. В единадесет часа лягам да спя, но започвам да рева… Събуждам се, подпухнала като китайка. Свободна съм цяла седмица. Имам полет на двадесет и трети май.
Повече от месец не съм виждал Лия. Взех кола на заем и доведох мама на театър. Умишлено я оставих да гледа сама и й дадох време да дойде на себе си. Независимо добра или лоша пиеса, една майка не може да не се разстрои, ако пиесата е на сина й.
Завеждам я в клуба на театъра, представям я на директора, на артистите. Мама е сдържана, но аз я познавам и знам, че е щастлива. Прибираме се вкъщи. Пием чай.
— Остани тук! — казвам аз. — Имам нужда от теб. Едно копче няма кой да ми зашие. Виж ми ръцете, това са белези от изгаряния… След гладене на риза заприличвам на огняр!
Мама се смее, но клати глава и отказва.
— Събери се с Лилето. Ако не иска да дойде сама, иди, хвани я за косата и я домъкни насила. Мъж си! Жената обича да я пораздрусат! Свикнах с Петрич, с леля ти гледаме цветя, зеленчук… Тук не ми стига въздухът.
Сутринта отидохме на гробищата, подредихме гроба на баща ми, оплевихме го, посадихме цветя… Докато чаках светофара на площад „Възраждане“, фиатът на Лия застана до мен. Мама не видя снаха си, но ние си махнахме и всеки продължи по пътя си.
„Профиздат“ ме покани да напиша повест по пиесата. Работата не върви. Трябва да изхвърля ремарките и да запълня с текст интервалите в диалога. Пиша природни сцени, описвам изгреви и залези. Имам идиотското чувство, че се занимавам с креватна живопис.
Лия вдигна телефонен скандал. Моля за кола чужди хора, а не собствената си жена. Завари ме в лошо настроение, както обикновено работата ми не вървеше. Тръшнах слушалката и излязох.
В „Писателите“ заварих тумбата в двудневен „запой“, включих се и бързо ги настигнах. Отидохме в „Парк-хотел“, смесихме се с тълпата. Когато се събудих, открих жена в леглото си. Жената се оказа Елена, съпруга на лекар, работещ в Куба. Беше се върнала преди няколко дена и бързаше да компенсира скуката на хаванската колония. Рядко се среща по-развратна и безсрамна жена от Елена, но в този момент аз имах нужда от дразнител на фантазията. Никога не съм чувал повече цинизми, дори от мъжка уста, и никога не съм виждал „по-гола“ жена от Елена.
Тази връзка продължи целия май и завърши от само себе си с пристигането на лекаря. На втори юни, по ирония на съдбата, минавайки покрай ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“, видях некролога на Божидар Стоев. Разбутах хората и зачетох текста. При изпълнение на служебния дълг, далеч от родината и т.н. Хвалебствия, но нито една дума как и защо… Почувствах слабост в краката, зави ми се свят. Аз харесвах този мъж!
Божидар е мъртъв! Слуховете са най-различни. Пуснаха траурно знаме, всички мълчат, никой нищо не казва… Жълто.
Докараха тялото. Хулигана мълчи. Два пъти го питам как загина Божидар. Гледа през мен като през стъкло.
— Загина! — беше всичко, което каза.
Не отивам на погребението. Седя вкъщи. Чета „Синове и любовници“ от Лоуренс. Нищо не разбирам. Обаждам се на Иван.
— Зает ли си?
— Страх те е да останеш сама?
— Да.
— Ела.
— Нека излезем някъде?
Отиваме в „Славия“. Аз избирам заведението.
— Не изпитвам мъка… Страх ме е!
— Знам това чувство — казва Иван.
— Как мислиш, бях ли влюбена в този човек?
Иван пие мълчаливо.
— Може би! — продължавам да говоря глупости. — Мисълта, че никога няма да го видя, ме влудява! Виж! — показвам му бележката: „Върни се при Иван, Зайо!“
Иван я прочита и ми я връща.
— Ние се срещнахме! — казва той. — В него имаше нещо трагично… Личеше в насилената му арогантност!
— Беше добър!
— Беше нещастник! — продължава Иван. — Не мога да се отърва от чувството, че си приличахте!
— Какво искаш да кажеш с това „приличахте си!“. Как така си приличахме?
— Не знам — отговаря Иван.
Девета глава
Не успях да направя повест — скъсах я. С Йордан обмисляхме сюжета на нова пиеса. Все още сме в период на приказки, на предложения, на „находки“. Искаме да създадем образ на млад човек, нов за нашата литература. Героят трябва да бъде между двата полюса на доброто и злото. Жесток и милосърден, подъл и сантиментално нежен, честен и мошеник, надарен с ум и тъп ретроград. В нашето намерение е да разграничим тези черти според гледната точка на наблюдателя, оценителя на събитието. И Йордан, и аз отлично знаем с каква задача сме се нагърбили. Не можем да изберем професия за героя. Временно се спираме на правораздаването.