Лия поиска среща. Направи го хладно и насилено делово. Видяхме се във виенската сладкарница. Малко по-късно на масата седна високо русо момче с бял костюм, стройно и красиво като швед.
— Това е Владимир Панев… моят приятел! Искам да проведем нашия разговор пред него. Нямам тайни от Владо… той знае всичко за теб!
Беше десет и половина сутринта, сладкарницата не сервираше алкохол. Започнаха да ме хващат нервите.
— Ако имаме дълъг или тежък разговор, да идем другаде, някъде, където се пие?
— Напротив! — каза Панев. — Имаме къс и лек разговор. Лия иска да се разведе с вас!
Предчувствах го. Тонът по телефона, появяването на мъж, всичко водеше към такъв финал.
— Нашият брак е формален! — казах аз. — Не сме го разтрогнали само по липса на време…
— Аз знам друго! — прекъсна ме Панев. — Лия твърди, че между вас е съществувала любов?
— Чувате ли глаголната форма? — отново ми се наложи да защищавам Лия. — „Съществувала!“. В момента не съществува, а за развод все още не беше ставало дума!
— Сега става! — каза Панев.
Лия мълчеше, беше оставила инициативата на него.
— С кого ще се развеждам? С вас или с нея?
— Що за въпрос? — Сините очи имат естествената способност да изразяват студенина.
— Тогава оставете Лия да говори! Как искаш да постъпим? Ти ли ще подадеш молба, или аз да го направя? С какъв мотив: без посочване на вина, по взаимно съгласие, по моя вина? Както ти е по-удобно, така ще постъпим!
— Оставам с впечатление, че се развеждате с удоволствие? — Гласът на Панев се насилваше да бъде кротък, но въпреки това между зъбите му се цедеше и язвителност, и злоба.
— Подадох молба — каза Лия. Не ме поглеждаше, под матовата й кожа избиха червени петна, гласът й трепереше.
— Посочваш ли виновен?
— Не.
— Тогава всичко е наред! — Станах. — Знаеш, че от моя страна пречки няма да имаш!
Излязох на „Руски“. Захладяваше. Тръгнах по булеварда. Отивах в „Писателите“. Пред австрийската легация фиатът на Лия ме отмина с пресилена газ. Шофираше Владимир Панев.
Няколко дена по-късно, по стар навик да се появява в ранните часове на сутринта, вкъщи дойде Петър Вълков. Работех над пиесата, имах примиренческо настроение, натрапено от литературния материал. Посрещнах го като стар приятел.
— Баща ми е закъсал — каза Петър. — Срещу вас живее професор Василев… Искам да науча истината!
Бяха оперирали Васил Вълков, но операцията траяла само половин час. Петър предполагаше, че са го отворили, но като открили метастази, побързали да го затворят. Изглеждаше уморен, измъчен, но възмъжал. По-скоро добил значимост, понятие за професионално издигане, навикване със служебни пагони, организация и възпитание на очния нерв, проявяващ се у хора, научени да командват. Мълчахме. Петър положи усилия да разведри лицето си и временно го постигна.
— Четох романа ти! — каза той. — Започнал си да се отърсваш от мрачни настроения, започваш да градиш свят… Глупаво ли се изразявам?
— Разбираемо.
— В първата книга, а и в пиесата имаше война на мъжа с жената, a war of a man against a woman, както казват англичаните. Нашето поколение не може да гледа сериозно на такава битка. Ние не бива да подхвърляме на оплюване един от двата пола. Вината е обща. Късно е за „лов на вещици“. В романа се занимаваш с неясна тъга, скука, скука от всичко, от секс включително, а това е валидно и за „the man“ и за „the woman“. Поздравявам те!
Петър не зададе въпрос и не очакваше отговор. Допихме кафетата, налях други.
— Как е Лия? — попита той.
— Развеждаме се.
— Бракът й беше толкова удобен.
— Иска да се омъжи.
— Сериозно?
— Напълно.
— Луда жена! Нейното чудо ничие! Сега ще й гледаме сеира!
— Какво искаш да кажеш?
Помислих, че Петър се готви да импровизира отговора, но се оказа, че се мъчил да смекчи доводите си.
— Към тебе Лия изпитваше чувство за вина… поне вина. Достоевски употребява едно понятие: „човек — река“. Има различни реки. Безвредни, пълноводни, дълбоки, буйни… Лия е бясна река. Тя е фрейзър в горното му течение. Когато се освободи от „контрола на вината“, животът й ще стане страшен!
Петър Вълков си отиде, без да ми каже, че и самият той е в развод.
В халето на пражкото летище „Рузине“ видях Владо. Не предполагах, че ще се качи в нашата машина, нито че е българин. Когато тръгнах да разнасям обяда, Владо ме помоли да седна при него. Щял да ми говори! Имахме десетина пътници, сезонът не беше започнал. Пилот беше Чудото, Чудомир Илиев, един от най-разбраните командири, от малкото, които не се отнасят с нас като със слугини.