— Ще оспорите ли молбата на ищеца?
— Не.
— Съгласен ли сте, че бракът ви е дълбоко разстроен, че не подлежи на спасение?
— Да.
— Искате ли да се разведете с вашата съпруга Лилия Иванова Манова?
Лия вдига глава, гледаме се. Имам чувството, че се срамува, но миг по-късно, когато отговарям: „Да“, лицето й изразява облекчение. Делото свършва. Тръгваме към изхода. Владимир Панев се запътва към нас, адвокатът е зад гърба ми.
— Таксито чака! — вика Йордан.
Обръщам се към Лия. Треперя, идва ми да я пребия.
— Никога не съм чувал по-подъл и по-гнусен пасквил! — казвам аз.
— Иване, побързай! — продължава да вика Йордан.
Тръгвам. Чувам гласа на Владимир Панев:
— Много сте чувствителен! — Тонът му плаче за побой, но Йордан ме повлича по стълбите.
В десет без пет сме в театъра. Съветът е събран, започваме веднага. Говори директорът. Речта му в никой случай не е защита на пиесата. Дрънка за „Макбет“ без всякаква връзка, разказва комични случки с берлинския „Фолксбюне“, с Любимов, бившия директор на театъра на Таганка, и нито дума за качествата или достойнствата на пиесата, която предлага в репертоара на собствения си театър. Йордан и аз изчакваме мненията на колегите и грешим. Разпъват ни на кръст, късат меса, бъркат ни в душите, търсят смъртните грехове, известни на християнството. Говорят режисьори, драматурзи, артисти със звания и нито дума в подкрепа. Изсипва се злоба, аматьорски забележки, фантастично количество политически инсинуации. Йордан ми отстъпва думата. Ставам. Запазил настроението на бракоразводното дело, казвам:
— Срам ме е, че съм сред колеги! — Излизам и отивам в бар „Славия“. След един час идва и Йордан. Носи писмена резолюция: „Пиесата «Хроника на Хаджиеви» от Иван Троев се приема за работа. Препоръчва се на автора да се съобрази с мнението на съвета.“
Напушва ме смях.
— Как постигна това решение? — питам аз.
— Чрез внушение! — отговаря Йордан, но лъже. Ще мине време и аз ще разбера, че е говорил за развода ми:
„Троев е в тежка травма! Вие сте длъжни да му помогнете!“
Разбира се, когато науча това, ще бъде късно.
— Защо? — ще попитам аз, а Йордан ще отговори:
— Воювам с всички средства!
Днес е погребението на Златко Соколов. Сутринта взех решението от развода, внесох таксата по „Държавен бюджет“ и напуснах съда като свободен човек. Обядваме в дома на Владо. Изказват ми съболезнования. Приемам ги, макар и да не ми е мъчно. Вторият мъж на мама беше човек, който нямах основания да обичам. Владо настоява да дойде на погребението.
Днес започва ноември, но денят е слънчев и мек като през май. Паркирам на Централни гробища. От два месеца не съм виждала мама. Изрусила се е, свалила е пет-шест килограма и сега в черна рокля, с черни чорапи изглежда красива. Целувам я, представям я на Владо. Отделяме се, мама казва:
— Това момче ми харесва!
Макар и на погребение, аз съм щастлива! Смайваща тълпа изпраща д-р Соколов до „вечното му жилище“.
— Какви са тези хора? — питам аз.
— Клиенти — отговаря мама. Не мисля, че тази смърт я разстройва…
Паневи искат да се запознаят с родителите ми. Намирам баща ми по телефона, обяснявам, че трябва да го представя на годеника си. Давам му инструкции. Обещава „да не проваля щастието ми“. В дванадесет и половина Владо и аз влизаме да го чакаме в унгарския ресторант. Баща ми се появява. Постарал се е да добие шик. Разговорът започва непринудено. През войната летището, на което е служил, било разположено някъде край Прага. Припомнят си бирарии и винарни. Пият палинка и бързо се сближават. Не е минал и час и те вече са на „Владо“ и „Иване“. Разговорът отскача от малостранските кръчми на винохрадския театър, от традициите на биропроизводството на оръжейните заводи „Збройовка“, от обувките „Бата“ на порцелана „Розентал“, с който още си служа вкъщи. Разделяме се в три часа.
Баща ми ме целува, подава ръка на Владо и обещава на пети, в събота, точно в осем да дойде на вечеря у Паневи. Когато оставаме сами, Владо казва:
— Възхитен съм. Винаги съм изпитвал уважение към летците… сега знам, че съм уважавал презрението им към смъртта и любовта им към живота…
Не отговарям. Палинката ме е хванала. Владо трябва да се върне в Киноцентъра, а аз искам да спя. Тръгвам през градината на „Св. Четиридесет мъченици“, излизам на Толбухин и влизам в Градската градина. Вървя бързо, почти тичам. Мечтая да взема душ и да легна. С периферното зрение виждам русата коса на мама. Спирам. Майка ми и едър, мускулест мъж се целуват под една от плачещите върби. Мъжът е много по-млад от нея и много по-малко активно участва в целувката.