— И се оказало, че е германският терорист Вагнер?
— Точно така!
— Но тя е била негова… нека я нарека приятелка!
— Ако намеквате за любовница, такова нещо не ми е известно. Вагнер е бил клиент на нейния бар.
— Когато са го заловили, тя е била с него?
— Срещнали се на плажа и той я поканил да пият кафе. Абсолютно нормално предложение, още повече от човек, който всяка вечер получава внимание и стол в бара. На негово място вие как бихте постъпили?
— На нейно място вие бихте ли приел такова предложение?
— Разбира се!
— Сериозно?
— Напълно! Само простак би отказал такъв акт на внимание!
Полковникът извади железен лев и го остави до смачкания плик на захарта.
— Знаете ли какъв е бил баща й, или поне къде живее вуйчо й?
— Лия не е участвала в избора на бащината си професия, колкото за вуйчото, мисля, че именно той е виновен Лия да е там, където е. Ако сте човек на място, ще се помъчите да изясните точно този въпрос! Лия и преди получаваше долари. Смешно е да бъде обвинена във валутни афери! Ваш дълг е да разясните това на колегите офицери от милицията!
— Не ме учете на дълг! Аз зная кой е моят дълг, а той е да отделя сина си от тази, от тази… жена!
— Ако наистина го искате, вие сте сляп ретроград, а ако го постигнете, вашият син е най-обикновен дрисльо!
Полковникът скочи.
— Вие ще се държите ли прилично? Ще затворите ли проклетата си уста?
— Тук не!
Полковникът излезе като табун коне, скочи в една волга, задави я с газ и след дълго форсиране, „кашляне“ и изгорели газове все пак потегли.
Лежа в затвора. Сама съм в килията и в живота… Безразлично ми е. Ще изляза оттук. Не могат да ме държат безкрайно. Иван ми изпрати адвокат. Какво си мисли този християнин, че ще му бъда благодарна до гроб? Не знам каква игра играе с отвратителната си добрина, но това ме дразни повече, отколкото ме трогва. Владо се скри. Да върви по дяволите! Майка ми и младият й любовник ядат парите на покойния Соколов, баща ми разнася из града маниашките си костюми и не се интересува от пропадналата си дъщеря.
Показа ми протокола за обиск. Вкъщи не са намерили нито цент, макар че сигурно са разковали и паркета. Конфискували са колата и всички предмети, които пренасях. Уволнена съм дисциплинарно и не друг, а БГА „Балкан“ ме дава под съд. Примирила съм се дори със затвора. Когато на човек не му върви, не му върви. Мога да вия като кучка и какво от това? Ако Божидар беше жив… Единствената мисъл, която ме занимава, е щях ли да бъда тук, ако някъде из Африка не бяха застреляли Божидар Стоев? Едва ли! И сълзи не ми останаха. Мръсна съм, мързи ме да поискам да ме заведат в банята. Следователят е готов с делото. Не знам какво чака? Неизвестността е по-лоша от всякаква присъда. Като си представя, че сега щях да бъда законна съпруга на онзи плъх Владимир Панев, получавам позиви за повръщане… И охрата спада към жълтите цветове…
Според адвоката Димо Вергилов Димов Лия ще получи наказание от една до три години лишаване от свобода. Единственият начин да й се помогне, е да се убеди ищецът да оттегли обвинението си. Непосилна задача за човек като Иван Троев.
Срещнах се със Стив Дяков, казах му мнението на адвоката. Стив беше с жена си. Отиваха на откриването на новата изложба на Васил Каров. Зоя каза:
— Стив ще отиде при генералния директор!
— Вие сте луди! — викна бившият приятел. — Ние сме хора на перото! Нямаме право да се бъркаме в работата на правосъдието!
— Ако не го направиш, сърди се на себе си! — каза Зоя.
В очите на Стив видях, че тази заплаха му действа.
— Ще видим… — неопределено отговори той.
Зоя се вдигна на пръсти, целуна ме.
— Не се тревожи, Иване! Аз ще имам грижата Стив да свърши необходимото!
Прибрах се вкъщи и седнах зад пишещата машина. Останах така повече от час, докато в един миг започнах да пиша биографията на Лия. Не знаех защо го правя, нито къде ще изпратя този „опус“. Пишех с „кърваво вдъхновение“, подсъзнателно знаех, че съставям уникален документ. История се пише с факти, дати и събития, аз пишех емоционална, ирационална и квиетична история на един млад живот и неговата разруха. „Авике и Раурава!“, на санскритски това означаваше „агония и стенание“. Не помнех как и чрез какви източници тези две думи бяха достигнали и останали в съзнанието ми, но сега ми помагаха да разкрия подбудите, причините и последствията, довели Лия до следствения отдел на Централния затвор.
Когато свалих последния лист от машината и нирваната на опрощението се стопи в реалността, разбрах, че съм писал три часа без прекъсване и съм съставил десет страници история за ужасяващото разминаване на човешките измерения и житейските възможности.