Късно през нощта сложих страниците в плик, адресирах го до професор Богдан Латин, отидох до тях и ги пуснах в пощенската му кутия.
Дванадесета глава
И следственият отдел ще празнува посрещането на Нова година. Получаваме кюфтета с гарнитура и компот от круши. Тук съм близо месец. В последните десетина дена нито един път не съм виждала следователя. И адвокатът не е идвал. Забравиха ме. Поне една книга да имах. Получаваме единствено вестници. За първи път знам какво става по света…
Тежко е да посрещна Нова година в затвора! Как посрещнах миналата? Вече не помня…
Продължавам да чакам. Латин не се обажда. Дошло му е до гуша и от Лия, и от мен. Адвокатът заминава за провинцията.
— Докато не отшуми Новата година, не мога да действам — каза той. — Около празниците животът замира…
Прав беше, но това не ме успокояваше. Нищо не знаех за Лия. Поисках свиждане. Оказа се, че на следствените не е разрешено. Не ми оставаше нищо, освен да чакам. На втори вечерта Димов се обади по телефона.
— Видях я. Изглежда спокойна, но, извинете за откровеността, останах с впечатление, че ви мрази?
— Мен?
— Да, вас! Нарича ви „християнин“ с всичкото презрение, с което може да се натовари тази дума!
— Как си обяснявате такова поведение… освен със срам и неудобство?
— Не си го обяснявам, но искам да знаете какво ми направи впечатление.
Когато паузата стана непоносима, попитах:
— Разбрахте ли защо бавят делото?
— Не. И следователят е озадачен. Прокуратурата има някакви спънки, но какви и от какъв характер, не знам.
На четвърти януари вечерта Латин ме намери в „Славия“. Когато го видях да се провира между масите, не повярвах на очите си.
— Как издържаш в тази дупка? — Отпусна се до мен, поиска газирана вода, изпи я, сложи ръка на коляното ми. — Утре ще мина да те взема. Точно в осем зет ми ще ни чака! — Латин избягваше да ме погледне. Предпочетох да не го товаря с признателност, способна да развълнува и без това болния старец. — Много хора прочетоха писмото ти. Няма да крия, едни го третират като спекула, други обаче видяха престъпни пропуски. Зет ми е един от тях. — Латин стана. — Гледай утре да те намеря трезвен и обръснат!
Когато професорът си отиде, почувствах глад. Платих и се преместих в ресторанта. Поръчах кашкавал пане, изядох го и се готвех да вървя, когато видях русата глава на Панев да се оглежда в баровите огледала. Когато си срещнахме погледите, Панев скочи и почти тичайки, дойде на масата.
— От Лия знам, че пиете тук! Аз не съм дрисльо! Но и глупак не съм! Вие ако търпите рога, аз — не!
— Седнете! — вдигнах тон и този път, без да се насилвам, почувствах кръв в главата, нервни спазми в ръцете.
— Седнете и се дръжте прилично… иначе… ей богу, ще ви пребия!
— Ти мен? Нещастен алкохолик! Да излезем навън?
Станах. В огледалата видях Панев да взима кожуха си от гардероба. Сложих балтона, вдигнах яката, обърнах капаците върху джобовете, закопчах го. Вървях по стълбите, Панев ме следваше. Купих цигари от гардероба и почувствах два удара. В лицето от студа, в тила от юмрука му. Успях да затворя вратата и да я затисна с крак. Когато мина замайването, пуснах бравата и зачаках появяването му. Миг, два, отворих. Нямаше никой. Потърсих го на платформата на портиера, отново никой. В бара също. Влязох в тоалетната. Прозорецът беше отворен. Панев беше избягал през него.
Следователят ме повика.
— Прочетете това! — Връчи ми няколко машинописни листа. До средата на втората страница още не си бях дала сметка, че чета собствената си биография. Увлякох се. Къде от умора, къде от нерви сълзите ми сами са потекли от очите ми. Започнах да чувствам почерка на Иван Троев и подсъзнателно да ликувам… Вече знаех, че ще бъда свободна. Четях разсеяно, малко стигаше до съзнанието ми, но заедно с радостното чувство, отвътре се надигаше непозната омраза! Аз мразех за първи път в живота и предмет на тази омраза беше човекът, на който дължах всичко… Мразех Иван Троев! Следователят ме изчака да прочета листовете, взе ги от ръцете ми и грижливо ги прибра в плик.
— Процес няма да има! — каза той.
— Кога мога да си ида?
— Веднага.
Станах.
— Как така… Мога да отворя вратата и да си отида вкъщи?
— Можете.
— Тогава аз, аз си отивам?
— Не ви задържам!
Знаех, че съм свободна и все пак не вярвах на ушите си.
— Ще ми отговорите ли на един въпрос?
— Кажете?
— Като че ли съжалявате… че съм свободна?