— Вие сте свободна временно — отговори следователят. — Рано или късно на вашите покровители ще им омръзне да ви вадят и тогава? — Бръкна в бюрото и измъкна доста дебела папка. — Тогава ние с вас ще прегледаме пункт по пункт това дело!
— Жесток сте!
— Марш! — каза той без видим гняв.
Пред вратата на затвора ме чакаше колата на Вълкови. Колкото арогантна се чувствах вътре, толкова по-силно изпитах срама, когато вратата се отвори и Петър ми направи знак да вляза.
— Здравей — казах аз. — Къде е Иван?
— В провинцията. Замина тази сутрин. У вас ли да карам?
— Да.
Пътувахме мълчаливо. Студено е. Улиците са заледени, хората бързат, подгонени от вятъра.
— Защо замина Иван?
— Нещо свързано с театър. Ще поставят пиесата му… не разбрах къде.
— По-добре! Сега не бих искала да го видя… Как е Мима?
— Не знам! Развеждаме се! Не ме разпитвай!
— Няма, не бой се. — Петър беше мрачен и като че ли болен. — Иван ли те накара да ме посрещнеш?
— Да!
— Сам не би дошъл, нали?
— Не!
— Знаеш ли поне как успя да преустанови делото?
— Чрез висши инстанции… Друго не знам. Защо го направи!
— Ти би ме оставил вътре, нали?
— Да!
— Много се навъдихте!
— Напротив, малко сме… за жалост!
Завивахме по „Гурко“, влязохме в „Любен Каравелов“, спряхме пред къщи.
— Довиждане — казах. — Ако ме мразиш, можеш да не ме поздравяваш!
Тръшнах вратата, тръгнах към входа.
— Лия? — Обърнах се. — Това е за теб! Иван го праща. — Върнах се и взех някакъв плик.
— Благодаря!
— Благодари на Иван!
Знаех, че Иван ми праща пари. В плика имаше двеста лева и бележка:
„Ако търсиш работа, обади се на Адриана Биджерано в модна къща «Диана». И.“
Прибрах се, съблякох се и влязох във ваната. Измих от себе си миризмата на затвор, изпрах дрехите, които носех там, облякох дебел пуловер, панталон, ботуши, залях се с парфюм, пуснах музика, запалих първата цигара от месец и половина насам и взех телефона. С Адриана Биджерано уговорих среща за другия ден, но нито в Троеви, нито в Съюза на писателите намерих Иван. Бях сигурна, че е в София. Щях да повярвам, че е заминал само ако довечера не го открия в „Славия“.
Накарах Петър да излъже Лия, че съм заминал, но знаех, че няма да му повярва. Вечерта тръгнах за „Славия“ толкова сигурен, че ще я видя, колкото бих бил, ако имахме среща. Заварих я на бара, и то на стола, на който знаеше, че аз сядам. Застанах до нея и поръчах водка. Лия вече пиеше. Мълчахме.
— Защо си забъркал професор Латин в моите работи?
— За да те отървем! — отговорих, без да си давам сметка, че ме шантажира.
— Молил ли те е някой да го правиш?
— Ако търсиш скандал, губиш си времето!
— Не търся скандал… Аз трябва да бъда твоя смирена робиня и да те гледам в очите?
— Ако продължаваш така, ще си отида!
— Върви си, Иване, не те задържам!
— А защо не си идеш ти? Знаеш, че аз пия тук! Можеше да влезеш другаде?
— Умишлено влязох в тази противна кръчма! Искам да ти кажа нещо, но трябва да го запомниш!
— Ще се постарая!
— Не се чувствам задължена никому, разбираш ли? — Кимнах. — Дължа ти пари, ще ти ги върна! Знаеш го, нали? — Кимнах отново. — Не съм била твоя жена, няма да бъда… никога! Ясно ли е? — Продължих да кимам. — Ще правя каквото искам, ще живея както мога, ще спя, с когото ми падне и това ще бъде само моя работа!
— Да, това е твоя работа! — Казах аз.
— Ако влизам по затворите, също! Моля те, не си прави труда да ме спасяваш! И изобщо… забрави, че съм съществувала! Ето! — Лия извади от чантата си гривната на майка ми и я хвърли пред мен. — Върни я на майка си или я дай, на когото искаш… Това е всичко, което имах да ти кажа! Никога, по никакъв повод не ме търси!
Лия скочи, пресегнах се и я задържах за ръката.
— И аз имам да ти кажа нещо… последното. Ти ми купи часовник. Считай, че днес съм го платил! Довиждане!
Лия не очакваше това и не можа да реагира. Стоя твърде дълго права, разколебана, готова да остане, загубила доверие и във войнствения си тон, и в желанието си да скъса с миналото. Не й помогнах и отново сбърках. Бърках винаги, когато заставах очи в очи с тази енигма.
Тринадесета глава
Романът автобиография се оказа книга за рода на майка ми. Знаех подробности около живота на баща й, учител от Битоля, минал през сръбски и турски затвори, в продължение на дванадесет години очаквал изпълнение на смъртна присъда, завършил живота си в българската екзархия в Истанбул като диспечер на компрометирани македонски дейци за Северна Америка и Австралия. Бавно и мъчително прониквах в темата, а заедно с това и в трагедията на един род, събирал покъщнина девет пъти, минал през четири войни и две въстания. Работех с нарастваща гордост, четях писма, гледах албуми със стари снимки, срещах се с престарели съратници на дядо ми, склерозирали идеалисти, които помнеха битките, но бяха забравили причините, които са ги породили.