— Изпратих специална покана на Иван Троев! — каза тя.
— Не вярвам да дойде!
Мария се усмихна.
— Ще видим! Доколкото знам, неведнъж е доказвал, че държи на теб!
Иван не дойде на ревюто, макар че присъстваха много писатели с жените си. Някои познавах лично, други — по име. В салона бяха Дякови, жената на професор Латин, някои от секретарите. Умирах от срам и мразех Иван с цялата истерия, на която съм способна. На пресконференцията седнах така, че да не виждам салона, а после в коктейла помолих Ада и Жак да не ме оставят сама. По-късно към нас се присъедини Мария и мъжът й. ЛАТ започна програмата си, взеха да ни канят на танци. Танцувах няколко пъти до момента, когато ме покани Валентин.
— Когато Мария си отиде — каза той, — ще те чакам на входа. Отиваме във вилата на генералния директор!
— Никъде няма да ходя!
— Твоя работа! Канена си! Утре, ако се наложи да пътуваме в чужбина, именно генералният ще подписва документите!
Виждах жената на Латин, чувствах, че се готви да ме заговори. По-скоро бих умряла! Нямах сили да се срещна с нея…
— Ще дойда, ако тръгнем веднага! — казах аз.
Пролетта ме завари на път. Тръгнах през снежна виелица, а в Битоля се съблякох по риза. Срещнах се с възрастни братовчеди на майка ми, младите хора работеха или в Канада, или в Австралия, потърсих писма и снимки, почти нищо не намерих. Бях в Цапари, родното село на дядо ми, в подножието на Пелистера, но и там нямаше никаква документация. Отидох до Охридското езеро и продължих през Гърция за Солун. Бях в Лариса и Кавала, в Дедеагач и Ксанти, не открих нито един Дарделев. Продължих за Истанбул. В екзархията заварих двама престарели попа с оеснафено гражданство, припомнящо си националната принадлежност единствено на неделните литургии. Архивът на екзархията или беше изгубен и унищожен, или разграбен от „изследователи“, идващи от София. Повъртях се няколко дена из Пера, отидох да видя „Долма бахче“ и „Топ капу“, взех експреса и се върнах. Експедицията ме разочарова. Дадох си сметка в какво жалко състояние се намира историческото изследване на рода върху географската ширина на Балканския полуостров.
В пощенската кутия намерих две писма. Едното беше покана за отдавна минало модно ревю, в другото майка ми ме известяваше за внезапната смърт на леля Зоя.
Един час по-късно пътувах за Петрич.
До вилата на генералния директор отидохме с два мерцедеса. Бяхме осем души. Четири манекена, Мима Савова, Искра, Ана Червената и аз. Кавалерстваха домакинът Антон Върбанов, двама по-дребни шефове от леката промишленост и Валентин. Започна буйно пиянство с танци и нервна веселост. Още в колата Върбанов се залепи за мен. Не се изискваше особена интелигентност, за да разбера, че съм поканена заради него. Върбанов е дребно, енергично мъжле с внимателно гледани мустаци и обувки с високи токове. Още на първия танц ръцете му напипаха гърдите ми, а час, час и половина по-късно ме завлече в спалнята си, украсена със сватбени снимки, с портрети на деца, редуващи се с фототапети било на есенна гора, била на натрапчиво сини езера.
Бях изпила няколко кубински рома, главата ми се въртеше, през стената чувах ерективните възклицания на Мима Савова. Върбанов шепнеше в ухото ми, ръцете му ме препипваха, дрезгавият му глас повтаряше:
— Ти си прекрасна, Лия! Луд съм за тебе! Направи ме щастлив, ще се отблагодаря щедро…
Замахнах, шамарът попадна на лицето му и го събори на леглото. В първия миг стана смешно, но после се уплаших. Още утре Върбанов можеше да ме изхвърли на улицата. Станах, съблякох се, легнах отново.
— Ела, свиня! — казах аз. — И не дрънкай глупости! Ако дрънкаш, ще те пребия!
Два дена по-късно по очите на Мария Генова разбрах, че знае всичко. Попитах Адриана.
— Ана й е казала! — беше отговорът.
Почуках на дирекцията.
— Какво има, Лия?
— Това няма да се повтори! — казах аз.
— Да се надяваме! — беше всичко, което чух от Мария.
Четиринадесета глава
Продължавам да работя фамилната сага на Дарделеви. Прекарвам много часове в библиотеката, ровя се в документацията на „Македонското дружество“ и малко по малко започвам да добивам представа за събитията. Чета. Искам друг тип литература. Етнографско-романтичният стил нито ме задоволява, нито ми се вижда достоверен. За разлика от Априлското въстание, в Македония се е водила истинска партизанска война с всичките атрибути на съвременното понятие. Тероризмът, политическите убийства, фракционерството са били неделима част от жестоката битка на върховисти и централисти помежду им и заедно срещу робството. Темата беше деликатна, във фокуса на няколко правителства и „осветлението й“ трябваше да бъде извършено с много такт.