Вечер понякога ходя в дома на Богдан Латин, пием чай с препечен хляб и сирене и аз му чета отделни глави от романа. Професорът намира стила ми „необичаен“ за историческа книга, но ако трябва да е искрен, би сменил понятието с „каубойски“. Чувствам тази слабост. Книгата мирише на барут повече от необходимото, убийствата са повече и по-жестоки, отколкото читателят е свикнал да приема. При следващата редакция ще се опитам да туширам екзотиката. С огорчение откривам, че кървавите събития са предизвикани повече от безсмислена жестокост, отколкото по идейни съображения. Ако се заровя в тази черта на балканеца, кой знае до какво бунище ще стигна.
Годината се търкаля с фантастична бързина. Утре е Първи май. Остарявам. В дома на Латин се запознах с Ева Радонова. Хубаво и кротко същество, четиринадесет години по-младо от мен. Ева чете книгите ми и трети път ме търси под „претекста на литературата“. Говори с преднамерена строгост на човек, „защищаващ мнение“, но ако я хвана за ръката, маската й ще се разпадне. Слушах я и мислех как ще реагира, ако я провокирам директно.
Пиехме кафе в „Кристал“, беше тихо, като изключим магнетофона и тихите стъпки на сервитьорите, в този ранен следобед нищо не смущаваше спокойствието ни. Ева говореше за стил, за „гордост и смирение“ — най-трудно подчинимите врагове на литературната материя.
— Писателят е конквистадор! — каза Ева.
Тогава аз подметнах:
— Ние имаме четиринадесет години разлика!
Чу думите ми с периферния си слух и отговори с подсъзнанието:
— За мен това е без значение!
Тогава съзнанието й се „отвори“ и обилна руменина заля лицето й.
— А за вашите?
— Ти си невъзможен! — каза Ева със сълзи на очи.
Изпих тези сълзи, прегърнах я и престанахме да говорим за литература. Още тогава, на бара на „Кристал“, помислих, че това момиче би ми родило красиви деца и би знаело как да ги подготви за живота.
„Сериозно нещо ли е животът?“ — пита Вонегът в „Закуска за шампиони“. Наема ли се някой да отговори? Тази сутрин мама се появи с молба да я придружа до Мототехника. Купила автомобил на любовника си и иска да го паркирам пред тях.
— Да иде да си го докара сам! — казвам, мама отговаря:
— Искам да го изненадам!
Отивам, чакам да освободят една отровнозелена лада, паркирам я и си отивам с въпроса: „Сериозно нещо ли е животът?“ Очевидно не, щом такъв въпрос все пак може да възникне!
— You look like a thousand dollars. (Изглеждаш като хиляда долара — англ.) — казва Жак, когато се появявам на снимките. Говори добър, умишлено американизиран английски, с идиоми, взети от криминалните „джобни“.
Преобличам се, забравям да заключа вратата и Жак връхлита с някакъв плик в ръка точно, когато имам единствено бикини на себе си.
— Това са снимките от Пампорово! — казва той. Изпраща въздушна целувка и излиза. Нямам време да се смутя. Още по-малко Жак. Той просто е знаел какво ще види.
От половин час Валентин се навърта около мен. Чакам! Знам, че ще ме кани някъде… при високопоставени лица и т.н. Ще отида. Вечерите ме мъчат до смърт. Трябва да си намеря гадже!… Интересно, но от вчера отново мисля за Иван. Не съм го виждала пет месеца. Сигурно още пие в „Славия“!
Валентин ме замъква в някакъв дом. Имаше доста гости и когато в десет часа се измъкнах, мисля, че никой не почувства липсата ми.
Иван беше в „Славия“. Изглежда трезв, усмихва се, кани ме до себе си.
— Сериозно нещо ли е животът? — питам аз.
— Не — отговаря Иван.
— Как си? — целувам го. — Домъчня ми за теб!
— Държа се сериозно — казва Иван. — Около Лия как е?
— Мода, ателиета, шивачки, смъртна скука! Познаваш ли Ада Биджерано?
— Познавах Асен Москов, покойния й мъж. Беше приятел на Каров.
— Виждал ли си Васил?
— Не.
— Ада каза, че той уредил моето назначение?
— Идеята беше на Стив. Васил се обади на Адриана.
— Някога бяхте близки с Каров?
— Той не пие вече.
— Болен ли е?
— Синът му порасна. Не иска да го травматизира с пиянство!
— Не е ли време и ти да престанеш?
— Време е, разбира се — казва Иван. — И в момента съм си скучен, камо ли ако остана без пороци!
— Искаш ли да отидем другаде?… Тук не ми е приятно!
— Свикнал съм със „Славия“ — отговори той, — обичам в кръчмите да се чувствам у дома.