— Гладна съм.
— Влез, хапни. Ще те изчакам.
— Ще ям вкъщи. Пишеш ли нещо ново?
— Винаги пиша. Не мога да върша друго.
— Майка ти е в Петрич, нали?
— Да.
— Виждал ли си Петър?
— Скоро не.
— Скучно ти е с мен, Иване?
— Напротив, приятно ми е, когато си наоколо.
— Някога ме обичаше?
— И сега те обичам — отговори толкова сериозно и с такова безразличие, все едно че казваше: „Обичам котките!“
— Аз те мразя! Доскоро не можех да мисля за теб без омраза!
— Мразиш себе си! — каза Иван. — Сега, когато отново си в „джаза“, търпимостта се връща сама.
— Какво наричаш „в джаза“?
— Нормалното съществуване… Нормално от гледна точка на официалното мислене.
— Не искам да чувам упреци! Поне от теб не!
— Никога не съм те упреквал…
— И никога не си приемал начина ми на живот?
— Разбирал съм го, това е по-важно.
— Извърших много глупости?
— Няма значение, стига да си престанала да ги вършиш!
— Отде да знам дали съм престанала? Моят живот се обърква в миг, като че ли някакъв гигантски миксер се включва над главата ми. Докато земята не пропадне, нямам представа за опасностите, които ме заплашват! Можеш ли да го разбереш?
— Да.
— Проглеждам миг след фаталния ход. Като че ли някой ме е проклел да губя чувство за риск! Това е патология?
— Красива си, оттам произлизат всичките ти проблеми.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Баба ми казваше, че животът на красивата жена е ад! Случи се да го проверя на гърба си?
Иван ме хвана за ръка.
— Набесней се, когато ти писне, ела! Ако родиш едно дете, ще отвориш око за дребните радости. За съжаление те съставляват живота.
— Аз съм родена за голяма радост! — казах аз.
Иван сви рамене и потъна в онова мълчание, което в началото мислех за тежест на характера, а по-късно — за презрение.
Ева ме представи на родителите си след дълга и отегчителна подготовка. Баща й се беше постарал да прочете книгите ми и да си „състави мнение“. Изразът е негов. Имах глупавото чувство, че ме тласкат в трап. Вечерта мина сковано. Нито помня какво ядох, нито ядох ли въобще. По молба на Ева пих умерено и в десет часа побързах да си отида. Ева тръгна да ме изпрати. Седнахме на пейките в Заимовата градина, запалихме цигари.
— Ти знаеш, че бях женен?
— Да, за Лия… Сега е манекен…
— Трябва да ти кажа повече… Лия е моя жена и в момента.
— Как твоя жена, нали сте разведени?
— Разводът е юридическа мярка, която нищо не променя! Казвам ти го, за да знаеш, че няма да се оженя за теб…
Ева притихна.
— Не бива да ми се сърдиш… Казвам ти истината.
— Защо прие да се запознаеш с родителите ми?
— Мъча се да си го обясня!
— Постъпваш аморално! Знаеш ли какво се говори за така наречената ти съпруга?
— Не ме интересува!
— Твоята Лия е най-обикновена мръсница! Дори мога да ти кажа на кого е любовница… на мъжа на шефката си, на Жак Биджерано!
Почувствах този удар! Станах, зарязах Ева и тръгнах през градината. Влязох в телефонната будка пред кино „Левски“, Лия не беше вкъщи. В десет и половина се вмъкнах в двора срещу входа й, издърпах една от боклукчийските кофи в сянката на оградата, седнах на капака и зачаках. В дванадесет без десет Лия и Жак слязоха от едно такси и се качиха у нея. В един и половина тръгнах за дома. Жак все още беше горе.
Не ревност ме накара да прекарам два часа в шпиониране. Някаква тревога се зараждаше в мен, не можех да се отърся от чувството, че над главата й надвисват нови заплахи и че този път последствията ще бъдат страшни.
На сутринта взех телефона.
— Сама ли си, Лия?
— Да.
— Чух, че правиш любов с Жак Биджерано? Вярно ли е?
— И да е вярно, теб какво те засяга?
— Искам да ти кажа някои неща за Жак… Чувала ли си как загина Асен Москов?
— В „Диана“ говорят за катастрофа.
— Има и друг слух! Според Стив Дяков Москов се е самоубил… не без намесата на Биджерано…
— Аз няма да се самоубия!
— Лия, Жак е мъж на Адриана… Васил Каров ходатайстваше…
— О, я върви по дяволите! Не си ти този, който ще направлява живота ми!
Миг по-късно отекна сигналът на свободната линия.
Петнадесета глава
Мария Генова освободи Лия от модната къща. Една сутрин влязла в гримьорната и казала:
— Дотук, Лия!
— Кога да си отида? — попитала бившата ми жена.
— Веднага! — отговорила директорката.
— Отивам си… Довиждане!
— Разбери ме, Лия, ако не владея кадрите, ние…
— Ще се превърнете в бардак! Не го казваш за първи път!
— Тогава всичко е ясно! — Мария обърнала гръб и се върнала в канцеларията, а Лия събрала багажа си и се прибрала вкъщи.