— Това отдавна не е мой проблем!
Но мой е! Телефонирам на стюардеси, на манекенките, нито една не разполага със собствен лекар. Цял ден се въртя из къщи без полза и все по-ясно чувствам, че мисля за Иван! Приспаната омраза отново се пробужда. Не искам да го моля за услуга и все по-често ми се налага. „Няма да търся Иван!“ — казвам наум, макар да знам, че още тази вечер ще ида в бар „Славия“.
С нарастващо раздразнение уреждам проблемите на Лия. Намирам Ачо Анадолийски, разказвам му част от истината, представям са за автор на плода и дори косата ми пламти от срам. Ачо ме оставя в кабинета, изчезва за дълго, но се връща с още един лекар.
— Това е Иван Троев — казва той, а на мен: — Да те представя на д-р Ничев. Колегата знае проблема. Ще ви оставя да уточните подробностите.
Доктор Ничев имаше нещо котешко в очите, светло и пронизващо. Би бил красив мъж, ако имаше други очи.
— В кой месец е плодът?
— В края на четвъртия.
— Защо сте чакали досега?
— Оказало се, че бременността е цветна? Има ли такова понятие?
— Има — кимна Ничев. — Знаете ли на какви опасности се подлага тя и на какви рискове аз?
— Това дете не бива да се роди!
— Колко души знаят за бременността? Ние с колегата Анадолийски и кой още?
— Никой друг!
— Добре! — Ничев тръгна из кабинета. — Това е скъп акт! Готов ли сте да платите петстотин лева за един аборт?
— Алтернатива не съществува.
— Тогава доведете жена си! — Ничев ми подаде визитната си картичка. — Утре точно в осемнадесет часа! Звънете четири пъти! И, разбира се, носете парите!
В пет часа Иван дойде да ме вземе с такси. Седнахме в някаква градина да изчакаме часа. Иван мълчи, аз също. Четиринадесет минути ни делят от аборта. Иван се готви да каже нещо. Толкова дълго се готви, че очаквах хули.
— Не си ми задала най-важния въпрос! Колко струва абортът?
Господи, та аз съм пълна идиотка! В общата паника за пари за миг не помислих, че и това е разход. Иван извади пачка и я пусна в полата ми.
— Дай ги на лекаря, когато свърши!
— Всичките?
— Всичките, разбира се!
— Шегуваш ли се?
Виждах гняв в очите му. Лоша мътилка плуваше около зениците. Чувствах, че диша напрегнато.
— Не знам защо се занимавам с тебе! — каза Иван. — Когато опитвам да те предпазя, пращаш ме по дяволите! Когато закъсаш, вадя те от пандизите, плащам… Мълчи! За последен път се намесвам в твоите работи! Следващият път не ме търси… дори на въжето да те качат! — Иван хвърли цигарата и стана. — Точно в шест трябва да позвъниш четири пъти. След кюртажа предай пачката… Това е последното, което правя за тебе!
— Готвиш се да си вървиш?
— Да.
— Абортът може да даде усложнения… Поне днес не ме оставяй сама!
— Доктор Ничев разбира повече от мен!
— Страх ме е, Иване!
— Да си мислила навреме! Тук трябваше да бъде Жак Биджерано! Обидно ми е да остана!
Не издържах и се разплаках. Нервната ми система се скъса, обхванаха ме спазми, ридания ме люлееха, от очите ми течаха порои. Иван седна, прегърна ме през раменете и остана така, докато кризата премина.
Лия лежи трети ден. Лошо й е, температурата не пада, повръща. Два пъти на ден, сутрин и следобед, Ничев идва да й постави инжекция.
Пренесъл съм работата си при нея. Спя на канапето в хола и когато е будна, правя опити да я забавлявам.
Тази сутрин Лия се събуди в добро настроение, лицето й възвърна цвета си, поиска кафе, изкъпа се въпреки изричната забрана на лекаря.
— Как беше, прескочих трапа и този път! — Запали цигара, отиде в спалнята и се върна облечена. — Аз съм като котките. Три дена бера душа, на четвъртия хуквам по покривите…
— И за мен е време да се прибирам? — казах аз.
— Да, вече можеш…
С такава лекота се лишаваше от услугите ми, че отново почувствах обида. Прибрах листовете, натъпках чантата, станах.
— Довиждане, Лия!
— Благодаря за всичко! — Лия се изправи на пръсти, целуна ме хладно, побърза да откъсне устните си от моите и пълна с апломб и самочувствие, ме изпрати до вратата.
Шестнадесета глава
Край с Лия. Направих каквото можах, сега да се оправя сама.
Взимам от машинописката екземплярите на „Хроника за Дарделеви“ и отивам при Латин. Заварвам го болен. Отново е получил сърдечна атака, но лицето му се разведрява и приема да рецензира ръкописа. След три дни ме кани да го посетя отново. Този път е облечен, дори връзка е сложил. На масата дими кана с кафе, в средата е поставен ръкописът.