— Четохте ли, професоре?
— За съжаление, да, моето момче!
Вече знаех всичко. Латин и неговото поколение щяха да бъдат против моята книга. Причините бяха няколко. Дългогодишната шаблонизация в трактовката на събитията ги бяха приучили да мислят с канонни понятия и всеки опит да се наруши схемата им звучеше кощунствено, и втората, може би по-важна причина беше липсата на умиление било по персонажа, било по преследваните цели. Отсъстваше онзи полунекрофилски, полуквиетичен патос пред паметта на жертвите, смъртта се коментираше като част от живота, насилието — като част от борбата за хуманизация на едно младо общество, склонно да обърква повода с причината.
Латин не произнесе тези думи, напротив, беше мек и любезен.
— Тази книга е неудачна — каза той. — Получила се е възхвала на жестокостта, а това отнема голяма част от намеренията й. Остави я за няколко месеца, когато я препрочетеш, ще се убедиш сам.
Разбира се, не се вслушах в думите му. Половин час по-късно депозирах романа в издателството, стегнах багажа си и заминах за Созопол. Това щеше да бъде първият ми курорт за десет години. Време беше да се отдам на пълна почивка.
Продадох две чанти и един пуловер, покрих сметките и останах с тридесет лева. Подала съм молба за работа в пет външнотърговски фирми. За по-малко от седмица получавам пет официални писма. „В този момент не можем да използваме услугите ви, но в бъдеще… и т.н.“ Един-единствен смисъл — учтив отказ!
Продадох касетофона с тридесет и две касети, със слушалки и две колони по десет вата. Поисках хиляда и петстотин лева, Валентин ми донесе деветстотин. Уморена съм, не ми се разправя… Взех парите и го изгоних. Не мога да се отърва от чувството, че именно той ме провали в модната къща, макар с разсъдъка си да знам, че се провалих сама.
Намирам баща ми по телефона. Каня го на обяд в Руския клуб. Мънка нещо средно между „да“ и „не“.
— Ако не дойдеш точно в дванадесет, никога, по никакъв повод не ме търси! Дори и на погребението ти няма да дойда!
Срещаме се. Едва го понасям, а трябва да го моля за помощ.
— Не можеш ли да ми намериш едно място в твоята бензиностанция? Все пак говоря езици… Във всеки случай по-добре от тебе!
Баща ми мълчи, после пита:
— Защо не се обърнеш към държавата?
— Ще ме пратят в производството.
— С висшето ти образование?
— Но с твоята биография!
— Дааа! — мънка баща ми. — Ще говоря с шефа. — Но още същата вечер чувам гласа му: — Съжалявам, моето момиче, ще трябва да потърсиш работа другаде!
Търся работа! Отивам в Информационния център на Комитета по култура, но място за работа не намирам. В издателство „Народна култура“ заявяват, че преди да ми възложат роман за превод, трябва да опитам в по-къси форми в периодичния печат, в Комитета по туризма кадровичката ми показва предълъг списък с гидове на английски.
— Бихме могли да ви назначим само с много високи преференции!
Откъде, по дяволите, да ги намеря! Слагам „пердето“ и търся Петър Вълков. Срещаме се в кафе „София“. Разказвам му сизифовите си усилия.
— Защо не опиташ като частна учителка? — казва с чувството, че изплаща индулгенции.
— А ученици?
— В началото ще бъде трудно, вярно е, но като се прочуеш, ще се появи и клиентелата.
— Какво ще ям дотогава? — питам аз. Петър свива рамене, за него такъв проблем никога не е съществувал. Разделяме се, Петър обещава да помисли.
— Чувал ли си нещо за Мима?
— В Брюксел е — отговаря той и бърза към колата си.
Един час по-късно вися в халето на телевизията и по телефона се опитвам да се свържа с някой от отдел „Международна политика“. Успявам да открия Христо Иванчев.
— Шефът е на море, Лия — казва той. — В МОЖ. Преди дванадесети септември няма кой да разгледа кандидатурата ти. Обади се през есента.
Прибирам се вкъщи и се хвърлям на леглото.
„Животът е мост. Мини по него, но не строй къщата си отгоре!!!“ — англ.
Къде беше написано това? Някакъв дворцов надпис или султански… Цял живот се мъча да изградя къщата си върху висящ мост над бурна река. Всеки момент мостът ще се разкъса и аз ще пропадна в бясната мътилка на небитието…
Вече втора седмица не съм пил спирт. Ставам в шест часа и тръгвам да тичам от града до края на Харманите, връщам се бавно по бреговата ивица, вземам душ в двора на хазяйката, ям плодове, пия кафе и сядам да чета. Донесъл съм „Психоанализа и култура“ от Фройд, „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер и „Взаимопомощта“ на Кропоткин. Тежка програма!
Пречиствам тялото си от дългогодишно трупани отрови. Опитвам се да не пуша, вечер след седем не излизам от квартирата. Пуснал съм временна брада, чувствам възход на духа, сърцето ми работи по-добре, дишам по-леко, пречиствам се от секреции. Следобед отивам на Курията, плувам до отсрещните скали, почивам половин час и се връщам обратно. След час, час и половина повтарям дистанцията. После чета философия, водя бележки, препрочитам собствените си книги и се опитвам да схвана грешките си. Някъде откривам робство на инстинкти, другаде — излишна риторика, дори откровена диалектика. Отделям заглавията, които не страдат от тези пороци, подлепям ги на бели листове и изпращам „избрана“ книга на пловдивското издателство.