Завършва трета созополска седмица. Черен съм като дявол, пращя от сили, по-здрав съм от всякога, но вече нямам нищо за четене и започвам да скучая. Това е сигурен белег, че трябва да се връщам.
Неделя. Излизам. Търся място в ресторантите, време е за обяд. В стария град няма нито един свободен стол. Тръгвам към Харманите. Нито в „Черно море“, нито във винарната има къде да се подвие крак. Продължавам. В „Хоризонт“ се разминавам с някаква компания и отдалече виждам масата, която са освободили. Провирам се между столовете, сядам. Сервирането е бавно, въоръжавам се с търпение, чакам. Разглеждам тълпата, виждам красива млада жена, но когато кавалерът й се обръща в профил, познавам Владимир Панев. Срещаме погледите си, но брадата ме прави неузнаваем и очите му ме изоставят като непознат. „Днес ще ти върна борча!“ — мисля и чакам. Поръчвам обяд, но го плащам предварително. Ям безвкусен таратор, изстинали кюфтета и следя с очи русата глава на Панев. Пие бира. От опит знам, че скоро ще му се наложи да ходи в клозета. Тогава ще го придружа и аз. Не чакам дълго. Панев става и помъква белия си джинс към тоалетната. Тръгвам след него. Чакам в преддверието, броя до двадесет, натискам бравата, влизам.
— Добър ден! — казвам аз. — Ще ме познаеш ли?
Панев се бори с ципа си и ме поглежда с досада.
— Като че ли сме се виждали някъде?
„Забивам му“ серия от пестници, смъквам го в локвата на собствената му урина, казвам:
— Аз съм бившият съпруг на Лия! — И напускам заведението. Един час по-късно пътувам за Бургас, а оттам за София.
Седемнадесета глава
„Този, който не различава породистото куче от помияра, не би се изненадал, ако го залае котка!“
Пътувам с колата на Борис от Мездра за Враца. Багажникът е пълен с мостри на гердани, гребени, дръжки за чанти, няколко вида обеци. Част от стоката трябва да договорирам, но друг, много по-голям процент да продам на черно.
Във Враца търся бай Кеворк, но внимавам да не ме „залае“ стопанската милиция. Изпитвам страх. Заставам срещу брадат старец.
— Поздрави от Борис Латев.
— Кой Борис? — пита старият арменец с дъжд от слюнки.
— Производител на локуми! — Това прилича на парола, става ми смешно.
— Какво носиш?
— Хиляда гердана.
— Къде са?
— В колата.
— Занеси ги в златарския… Знаеш ли къде е?
— Да.
— Върви тогава!
— Цената скочи! — казвам аз. — Хиляда и двеста!
— Ще разорите стария арменец! — хленчи бай Кеворк. — Издържам двама внуци в София!
— Това е цената — повтарям аз. — Или парите, или тръгвам за Михайловград!
Арменецът мисли, после казва:
— Иди в „Балкантурист“. Ще пратя човек да донесе парите.
Пътувам за Михайловград с двеста лева лична печалба. Ако Борис мисли, че ще се излагам на опасности за стотинки, не различава помияр от породистата кучка!
В Михайловградския театър спазарявам полистиролови плаки за прожектори, карам се с финансовия директор, но успявам да „изклянкам“ цената на Борис. Късно вечерта пристигам във Видин, преспивам в хотела и рано сутринта отново тръгвам по бизнес. На будкаджийки продавам на черно няколкостотин чифта гривни и пръстени, в „Търговия на едро“ — хиляда и петстотин гребена, разбира се, това е личен договор между мен и продавачките. Рано следобед вече съм в Ловеч. Във Вароша търся Роберта, известна дама в бранша.
Роберта е по-млада от мен, казва се Радка и е натрапчиво елегантна, дори фрапиращо.
— Какво очакваш да взема от теб? — пита тя.
— Две хиляди клипса!
— Цената?
— Лев и десет броят.
— Доскоро бяха по деветдесет стотинки?
— Останалото е цената на риска! — казвам аз.
Роберта се смее.
— Ще ги взема, ако ми направиш една услуга, фактурирала съм хиляда контакта на червено! Искам да ги пренесеш до Русе. Ще намериш едно от моите момчета… нека ги разтовари на гарата. Ще ти дам телефона му.
Отново ме връхлита страхът.