— Защо не го направиш сама?
— Стопаните следят нашите коли. Трябва ми софийски номер и красива дама като теб!
— Какъв е рискът?
— Колеж! — отговаря Роберта. — И за мен, и за тебе!
— А компенсацията?
— Двеста лева!
Правя се, че разсъждавам, вдигам глава, поглеждам я в очите:
— Триста!
Роберта се смее:
— Ще напреднеш, момиче! — казва тя.
Операцията минава тихо и като че ли чисто. Във всеки случай не забелязвам нищо подозрително. Отново съм на път. В Разград продавам последната стока, преспивам и на сутринта тръгвам за София. Още няколко рейса и ще се науча да познавам стопанската милиция!
Тази сутрин изпратих телеграма по случай двадесет и пет годишнината на Лия…
Върнах първите коректури, видях корицата на „Хроника за Дарделеви“ и отидох в кафенето. Между посетителите беше и Латин. Седнах на друга маса, поръчах водка, но преди да я допия, келнерката ми донесе втора и бележка: „Ела да се видим!“ Взех чашата и се преместих при професора.
— Защо ме избягваш? — попита той.
— Бях на курорт, после в Петрич при майка ми. От три дни съм тук.
— Работиш ли върху романа?
— Всеки момент чакам да излезе. Най-късно до първите дни на декември.
— Във вида, в който го четох?
Кимнах. Лицето на Латин изрази огорчение.
— Грешиш! Твоя работа, дано критиките ти подействат благотворно… Познавам писатели, които след провал за дълго губят почва под краката си.
— Очаквате литературен вой?
— Да — каза Латин. — Самият аз ще пиша против този роман! Твоята литература е твое частно дело, но националната история принадлежи на всички и никой няма право да я изкълчва според собствения си критерий!
— Време е да се появи и по-свободно тълкуване на някои събития!
— Не! — Латин кресна, лицето му се покри с петна. Сигурен бях, че в този момент сърцето му декомпенсира. — История се твори в услуга на устоите на един народ! Нихилизацията не се нарича история, а клевета и предателство!
— Пресилвате! — опитах да успокоя възбудата му, но професорът беше стигнал до неподозиран гневен градус.
Минимум два пъти в месеца пътувам из страната. Познавам почти всички пласьори, шефове на АПК и какви ли не производители или инвеститори на производства. Няколко пъти ходя на договарянията в Пловдив ту като представител на Ширпотреба, ту на частни лица, предимно за Борис Латев. Доскоро често чувах името Борис Попов, но в края на краищата ми се наложи да се срещна и с него.
— Вие сте легендарната Лия, нали? — попита „отлежал“, нахакан мъж. — Толкова приказки чух за вас?
— Откъде, моля? — едва се въздържах да не ударя шамар на това самодоволно лице.
— Аз съм близък с Адриана Биджерано… — Попов се ухили мръсно, но, изглежда, изразът ми не му хареса и продължи: — Готова ли сте да пласирате част от моята стока?
— Колко, къде и срещу какъв процент?
— Не се насилвайте! Петдесет хиляди картички и три хиляди копчета за блейзър.
— Къде!
— Картичките в павилионите по морето, в Пловдивски окръг, можете да отскочите до Хасково или Кърджали, а копчетата само в големите градове Варна, Бургас, Русе, Пловдив, евентуално Плевен… Там, където са чували, че съществува такава дреха като блейзъра!
— Добре, процентът?
— Процент няма да има. Ще получите твърд хонорар!
— Не!
— Какво искате да кажете с това „не“?
— За твърд хонорар се работи в телевизията, от мошеници като вас се взема процент! Така че колко?
— Слушай, фльорцо…
Попов не можа да продължи. Желязната тока на чантата изкара кървава пяна от устата му.
— Внимавайте, господин Попов! Вие сте регистриран мошеник, а аз все още фльорца аматьор!
— Имате късмет, че не удрям жени!
— Процента! — креснах аз.
— Пет?
— Десет!
— Вие сте луда!
— Ако не ви отърва, търсете си друг пласьор!
— Не ме правете на идиот, Лия! Вие така и така ще направите договор!
— Това не ви засяга. Или десет процента по фактурите, или сбогом!
Борис Попов триеше кръвта от устата си и даваше вид, че се колебае. Аз обаче знаех, че е приел.
— Добре, кога можете да заминете?
— Когато приготвите стоката!
Попов се усмихна.
— Товарим след един час! — каза той.
Купих сто бройки от романа и тръгнах да ги раздавам. Изпратих една книга на майка ми, пуснах в пощенската кутия екземпляр за Лия и седнах да пиша автографи. Разпратих част от книгите по пощата, някои раздадох лично, трети оставих на пропуска в Съюза на писателите. В ресторанта заварих Стив. Зоя лежеше в гинекологията за задържане.
— Днес имаш повод! — каза Стив. — Да идем в по-свястна кръчма?