— Ти си луда! — казва той. — Знаеш ли колко е часът?
— Искам да дойда при тебе!
— Но аз не искам! — отговаря бившият ми съпруг.
Лягам до Роберта, прегръщам я и заспивам.
Най-накрая се появи и статията на Латин. Тонът е мек, но затова пък е снизходителен и действа много по-силно. Нарича романа „упражнение по история“, героите — „самотните призраци на болната авторова фантазия“.
Сядам да пиша отговор. Предупреждавам „Литературен фронт“ да ми запази място и в продължение на две нощи и един ден подготвям репликите. Излиза ту злобно, ту високопарно, не успявам да налучкам тона, късам седми вариант. Най-мъчителният процес е подреждането на опорните факти… Работих до три през нощта. Току-що бях заспал, когато се обади Лия. Гласът й звучеше пиянски. Поиска да дойде. Отказах й. Потърсих я на сутринта. Нямаше никой.
Отново седнах на бюрото. Написах: „Отворено писмо до моите критици: Историята е сбор от факти, но тълкуването й я прави класова или дворцова, елитарна или плебейска, лакейска или революционна. Ако съм погледнал на някои събития като на низ от безсмислена жестокост и съм ги описал с прийомите на гангстерската литература, значи аз, Иван Троев, така чувствам тези събития и изразявам своето отношение към тях. Това е мое право, право на историята да търпи нюанси, право на литературата да създава и оформя историята. Всичко останало е пушилка и лай на кучета след керван! Ваш Иван Троев!“
Занесох писмото в редакцията. Настана смут, събраха се на редколегия, преседяха в мъдруване цели четири часа, все пак решиха да поместят бележката.
В сряда вечер отидох в Съюза, за да взема брой от вестника. Заведението коментираше отговора. Имаше недоволни. Без да го казват, знаех, че считат бележката за памфлет, че смятат тона й за грандомански или поне нескромен, но се намираха и такива, които дойдоха да изразят подкрепата си. Други злорадо подхвърлиха:
— Едва сега ще се чуе лай!
Към девет часа влязоха Стив и Зоя. Бяха поканили Карови на вечеря. Седнах при тях.
— Ти си кадърен мъж — каза Дяков. — Но рядко съм срещал по-нетактичен и по-наивен човек от тебе… може би само Васил Каров!
— Защо не? — каза Васил. — Ако нашата порода изчезне, светът ще загуби от разнообразието си.
По-късно Елена Карова каза:
— В тоалетната чух разговора на две жени. Едната казваше: „С Троев е свършено!“ Сериозно ли те заплашва чак такава опасност?
— Не! — отговори Васил. — Докато вижда и чува и ръцете му са на мястото си, нищо не го заплашва!
— Вие сте безнадеждни наивници! — каза Стив.
Лицето му изразяваше огорчение.
Получила се е тежка пробойна. „Стопаните“ са прибрали голяма част от производителите. С някои от тях съм свързана лично. Борис Латев е следствен. Отивам да търся Борис Попов. Отваря ми жена му, появяват се и две деца. Къщата изглежда весела, цари добро настроение.
— Търся вашия съпруг?
Попова ме кани любезно, влизам в елегантен хол, виждам скъпи картини, включително от приятеля на Иван… Васил Каров.
— Седнете — казва Попова. — Борис е в банята. Ще пиете ли кафе?
Кимам и чакам. Дъщеря им ми показва играчките си, но аз нямам нерви за деца и едва се въздържам да не я изгоня. Попова се връща с кафетата, наднича през една от страничните врати, вика:
— Побързай, Борисе, имаш гости! — Сервира усмихната. — Днес мъжете прекарват пред огледалото повече време от нас. Колко захар?
— Една лъжичка.
Влиза Борис по халат, свеж, отдалече ухае на парфюм, още мократа му коса е прибрана зад ушите. Прилича по-скоро на проспериращ интелектуалец, отколкото на мошеник от непманския бранш.
— О, Лия, добре дошла! — Целува ми ръка. — Какво те води у нас?
Децата го връхлитат „из засада“, висят по ръцете му, малтретират го, но това сякаш му доставя удоволствие.
— Бих искала да поговоря с теб… по работа?
— Слушам те! — Борис освобождава едната си ръка от децата и разбърква кафето.
— Работата е деликатна… Бих предпочела да говоря насаме!
— Аз нямам тайни от Мария — казва го машинално, умът му е другаде. — Говори спокойно!
— Ще изляза — казва Попова, но Борис я задържа за ръката. — Провалихте ли се?
Нервите ми не издържат.
— Провалихме се! И ти включително!
Борис прихва, смехът му е весел, думите ми не предизвикват страх у него.
— И аз? Защо, по дяволите, ако си любезна да ми кажеш!
— Защото утре „стопаните“ ще почукат и на твоята врата!
— Така ли? И какво ще искат от мен?
— Отчет за фактурите, на наличността, на връзките…
— Във всеки момент съм готов да задоволя любопитството им. — Видът му показва пълна увереност в казаното.