— Целият бранш е в затвора, а ти симулираш спокойствие! Пред кого разиграваш този номер?
Борис остави сина си на килима, стана, запали цигара, усмихна се окуражително на жена си.
— Има си хора за затвора, моето момиче. Но Борис Попов не е от тях. Аз имам семейство, свикнал съм на удобства, пия скъп алкохол, ползвам вносна козметика и т.н. Ако един човек реши да запази навиците си, трябва да се пази от алчност и да не допуска да падне в трапа. Аз не съм допускал и няма да допусна! Запомни го добре!
Борис допи кафето, седна. Лицето му за миг не промени настроението си, гласът — мекотата.
— Искам да ти кажа нещо, ама наистина частно. Доколкото виждам, ти си човек от нашата порода. Браншът е пълен с простаци, а кой трябва да лежи в затвора, ако не простакът? Не оставяй никъде писмени доказателства, говори колкото може по-малко и се пази от алчност! Тогава угрозата от затвор няма да съществува и за теб! — Борис отново взе сина си на ръце и предостави коляното си на малката. — Сега, ако нямаш кой знае какви планове, Мария и аз те каним да останеш за обяд!
Спокойствието и куражът му ми късаха нервите. Благодарих, извиних се с несъществуващи ангажименти и си отидох. В „Бразилия“ заварих Роберта. Изглеждаше спокойна, но ръцете й трепереха. При наркоманите е трудно да се определи къде свършва страхът и къде започва „гладът за стъф“. Предадох й разговора с Попов. Роберта каза:
— Той по традиция остава чист. В средите е известен като Екзарха. Свободата може би предпочита Караджата, но за да останеш на свобода, което е съвсем друго, иска се да бъдеш Екзарх!
Моята бележка е предизвикала масово възмущение. Показаха ми оплакванията. За чест на Латин той не беше реагирал на репликата. Посъветваха ме да се скрия, докато се усмирят духовете. Един от най-добрите начини да изчезна беше да приема службата в културния център в Прага.
Беше вторник сутринта, обещах до четвъртък да дам отговор.
Вдигнах се и отидох у Латин. Отвори ми жена му, въведе ме в спалнята. Професорът беше на легло.
— Държиш се като копелдак! — каза, като ме видя, но нито в гласа му, нито в очите имаше злоба. — Не ти увря главата, а?
— Не.
— Ела, седни! Ако ти беше увряла, нямаше да те уважавам! Човек, който не устоява позициите си, е мухльо, а аз мразя мухльовците! Предпочитам копелдаците като теб! Навремето и аз бях във вашата банда!
Седнах до леглото му. Латина донесе водка, лед и тоник, пих…
— И какво, разлаяха ли се кучетата?
— Разбира се!
— Но на тебе… как се изразяваха сега… Не ти пука, нали?
— Не особено. Получих предложение да замина за Прага, в Центъра.
— Прие ли?
— Не още, но ще приема. Такова отсъствие не може да не действа освежително.
Латин се замисли и дълго не чух гласа му.
— Ще трябва да отложиш това пътуване!
— Защо?
След нова пауза професорът каза:
— Щях да те търся…
— Във връзка с романа?
— Във връзка с Лия.
Изтръпнах.
— Лия?
— Обади се зет ми. Предупредили го, че отново ще трябва да я пораздрусат. Дано не се окаже сериозно!
Допих водката и хукнах да я търся. Късно. Лия отново беше прибрана за следствие.
Деветнадесета глава
Изгаря ме студен огън. Треперя. Имам нужда от „стъф“. Жълти котки разкъсват стомаха ми. Боли ме душата! I had an accident! (Катастрофирах! — англ.) Лежа в затвора… и те лежат! Курви, крадли, изметът на света. Утре е делото… Изгаря ме студеният огън на страха!
Любов? Защо ме е срам от тази дума? Започвам да си давам сметка, че инерцията, лошото настроение, треперещите ръце не са нищо друго, освен обич и болка. Пия трето кафе и гледам фасадата на Съдебната палата. В този момент там съдят Лия. Делото се води десети ден. Разпитват стотици свидетели. Зад гърба си чувам разговора на двама от тях. Предричат десет години затвор за Борис Латев. А на Лия? Мина дванадесет. Всеки момент ще се появи адвокатът и аз ще получа съобщение. Лия не иска да присъствам на делото, но аз съм тук и с нищо не мога да й помогна!
Не виждам лица, не чувам гласове… страх ме е от затвора. Тази вечер ще преспя в Централния, а утре сутрин по етапен ред ще ме закарат в Сливенския за цяла година. Накрая успяха да ме осъдят! Една година летаргия… а после? Още на първия полет трябваше да „забравя“ да се върна! Сега, вместо да се чудя как да заспя на този вонящ нар, щях да гледам телевизия в някоя лондонска квартира… Ако успея да избягам, ще отида в Лондон…
Вместо за Прага заминавам за Сливен. Подготвям вариант за „Разминаване“ за местната сцена и досаждам на директора на затвора с молби за свиждане. Родителите на Лия не се появиха нито на делото, нито в приемните дни. Лия мълчи, изглежда добре, приема храната и парите, които й нося…