Изтича деветият месец, след няколко дни е Девети септември. В затвора чакат амнистия. Ще се опитам да се намеся в живота й. Ще й направя деца и тогава… Кой може да предвиди какво ще стане тогава?
„Пенитенциарий“ — тази невинна дума на латински означава затвор! Работя в шивалнята. Тук няма нужда от филолози, стюардеси, манекени, пласьори… Тук няма нужда от нищо! Вчера освободиха голяма група жени. Предимно нарушения от общ характер. Ние със стопанските престъпления оставаме да чакаме. От някакъв високоговорител чувам Бийтълсите:
Нещо не е в ред с мен, щом от отличничка във филологията можах да се превърна в невзрачна затворничка на сливенския пенитенциарий!
Утре сутрин Лия ще бъде свободна. Въртя се в леглото, ставам, чета. Хотелският бар е затворен отдавна. Качвам се на пежото и бавно пътувам към „Сините камъни“, чакам разсъмването. Лошо ми е от нерви. Изпил съм цяла опаковка сода бикарбонат, а стомахът ми продължава да ври. Завивам и тръгвам обратно. Прибирам се, сядам да пиша. Върнал съм се на зарязания роман за крадеца. Разгръщам „Наказателно право“ на професор Ненов и търся определение на вината. „Вината се проявява или като умисъл, или като непредпазливост…“ Отново хуквам из хотелската стая. Като субект Лия е абсолютно лишена от чувството за самозащита, а това я поставя в някаква по-специална категория хора. Такива не бива да бъдат съдени, а може би лекувани? Отново лягам. Имам чувството (най-накрая), че знам от какво се нуждае Лия и може би заради това съзнание аз, Иван Троев, обичам жена си още повече… Обичам я лудо!
Не мога да се преборя с омразата си към този човек! Иван Троев! Дори името ми звучи противно! Живеем в къмпинг „Каваците“, разхождаме се по брега, времето захладява, морето е бурно, не е за плаж. Иван пише някаква глупост за крадци и затворници. В негово отсъствие хвърлям по едно око и виждам колко непознат и чужд е на таза страна от живота. Как може този физически силен човек да има толкова книжно отношение към света! Чувствам усилията му да ме оневини. Не се заемам да го „отварям“, но едва потискам смеха си. Начетът в бара бил по вина на Петър Антов, провалът с Йохан идвал от укритието на самоличността му, в авиацията ме провалила алчността на Владимир Панев, в модата — престъпната безотговорност на Жак… а за да се хвана с пласьорство, бил виновен не друг, а той самият! Изоставил ме в мига, когато ми бил най-нужен! Горкият наивник! Търся Роберта по телефона, не намирам никого, но Борис Попов ме успокоява. Роберта е свободна.
Иван се бръсне. След малко ще слезем в ресторанта. Пия и мълча… Този нещастник си мисли, че ме измъчва чувството за вина!
— Лия, тази вечер е важна за мен… Искам да ти призная, че през всичките тези години съм мислил за тебе! Обичам те! Можеш ли да ми повярваш?
— Да — каза Лия.
— Знаеш какво мисля за… премеждията, които изкара! Аз не те виня за нищо!
— Знам, Иване.
— Това, което не знаеш, е, че искам да се оженим!
— Грешиш, и това знам!
— Казвал съм ти го?
— Не, но знам, че мислиш по този въпрос.
— Знаеш ли отговора си?
— Да, и той е „не“!
— Защо ми отказваш, Лия?
— Утре или вдругиден това, което наричаш „премеждия“, ще бъде приспано в съзнанието ти, но при първия скандал ще изплува… Ще хвърлиш в лицето ми упреци, които не мога да понеса!
— Знаеш, че това не е вярно!
Лия стана.
— Ако ме обичаш, трябва да ме разбереш!
Мълчах. Какво значение имаше щях ли да разбера или не. В онзи миг аз мислех единствено за собствения си провал. За годините, които прекарах в сянката на тази жена, и с нарастващ яд откривах вината. Вина можеше да бъде непредпазливостта, но вина беше и глад за престъпно деяние, любов към вината!
— Ти или си луда, или роден престъпник!
— Едно от двете! — кимна Лия. — Нека не се караме… Ела да пием нещо… Утре се връщам в София. Не искам да се разделим като врагове!
— Аз те обичам, Лия!
— Но това не е достатъчно! Повярвай ми, по-добре е да оставим за утре този разговор! До София предстоят четири часа шофиране!
Къщата ми е пълна с хора. Роберта прави любов в спалнята. Трети ден съм в София. Някакви ръце ме опипват. Не виждам лицето, удрям, ръката ми попада в някакво ухо и отново оставам сама. Очите лютят, клепачите падат, студеният огън бавно ме залива. Жълтите тонове отново се размиват, става наситено розово, красиво. Леко ми е, изпитвам метален вкус, но скоро и той ще се разсее… Летим над Кипър. Морето е синьо, мастилено, бялата коса на Божидар ме гъделичка по бузата, силната ръка ме поддържа през кръста… Мама, татко и аз влизаме в стаята на баба Елена, целувам я, играя си с големия й златен кръст. Татко пуши облегнат на маминото рамо. Оловният вкус изчезва, въздухът без усилие прониква в гърдите, пред очите ми се движат призрачни тела… Вървим с баба Елена, под краката ни е меко, вървим върху килим от листа. Баба ме води за ръка… Отначало е красиво, но после казва: