— Лия, ти си голямо момиче, мама и татко се разделиха, ще трябва да свикнеш с тази мисъл!
Жълто, металният вкус се връща. Роберта спи, навсякъде се търкалят тела, уморена съм, лошо ми е.
Излизам. Въздухът ме освежава. Отивам в „Славия“, сядам до Иван, оставям ключа пред него.
— Иди вкъщи, изгони всички, които завариш! Всички! Ела да ме вземеш, ще те чакам тук.
Иван става, отива и се връща. Минало е повече от час.
— Ще пиеш ли нещо? — пита той.
— Не ме оставяй сама! Ако остана сама, ще загина!
Иван ме прегръща, чувствам топлината му, миризмата на тютюн, отпускам се, затварям очи.
— Искаш ли да отидем вкъщи? — пита Иван.
Мълча. Ако отворя уста, сълзите ми ще рукнат. Излизаме на въздух, вървим.
Успях ли да премина „моста“? Страхът изчезва, студеният огън гасне, вървим, свечерява се, огладнявам, Иван е до мен, отиваме вкъщи. Изпитвам доверие, а доверието ме изпълва с вдъхновение.
Двадесета глава
Втори месец Лия не излиза от къщи. Виждам как се бори с глада за наркоза. Кой знае защо, вместо тази борба с видима победа да ме радва, всъщност ме дразни до смърт. Отново пия, не мога да работя, не мога да спя. Лия чувства настроенията ми.
— Иди се разходи — казва тя. — Аз ще почета и ще си легна.
Отивам в Руския клуб. В красивата млада жена, която ми маха с ръка, трудно познавам Мима Борисова. Сядам на свободния стол, целувам ръка на Мима, стискам ръката на Антон Салабашев. Сега Антон изглежда друг, усмивката му е широко разтегната, очите ласкави.
— Четох „Хроника за Дарделеви“. Поздравявам те! Възхитително чувство за исторически комизъм, гражданска смелост, нека не ти звучи нахакано, но според мен ти стана писател едва с тази книга!
Мълча. Поръчвам водка, чакам ги да доядат бифтеците си, да им сервират коняк с кафе.
— Как е Лия? — пита Мима.
— Уморена е. Легна да спи.
— Бих искала да я видя. Какво ще правите в събота? Защо не дойдете на вечеря? Имаме ли нещо уговорено?
— Не — казва Антон. — Ще ви чакаме.
Пием мълчаливо. На масата сяда млада художничка, говорят за Париж, за общи познати, допивам водката, плащам, обещавам да се явим на вечерята и си отивам. Не се прибирам вкъщи. Хлътвам в „Славия“, пия още три водки, дочаквам да затворят заведението и тръгвам, залитайки.
Лия не спи. Очите й шарят неспокойно и търсят настроение по лицето ми.
— Пих със Салабашеви — казвам. — В събота сме канени на вечеря.
— Прие ли?
— Да. Ще ни чакат след осем.
Лия мълчи, но аз знам, че това съобщение е всяло смут в душата й.
От година и половина за първи път се опитвам да заприличам на жена. Правя маникюр, слагам грим, изкуствени мигли, отварям гардероба. Обувките, които имам, отдавна са демоде. Става ми лошо, не бях помислила за гардероба. Иван го няма от сутринта, а наближава шест часът. Нещо става с него. Възвърна онова диво изражение, с което влезе първата вечер в бара. Мисля, че знам на какво се дължи промяната. Иван обичаше недостъпната, неуловимата, неразгадаемата Лия, а тази, която ляга и става с него, е прекършено цвете. Кой поглежда смачкани цветя? Ще си отида. В понеделник вечерта Иван няма да ме завари тук… а започвам да го обичам.
Избирам черна копринена блуза, черна плисирана пола, черни чорапи… но с обувките не мога да направя нищо. Обувам старите и заставам пред огледалото. Преди две години бих казала, че изглеждам добре, но сега?… Имаше нещо смешно и тъжно в желанието на бедната жена да следва модата. Чувам ключ, появява се Иван, застава зад мен, оглежда ме в огледалото.
— Изглеждаш чудесно! — казва той.
Мълча. Умният мъж бързо разбира, когато нещо не е в ред. Иван Троев е умен мъж.
— Какво има, не се ли харесваш?
— Обувките са демоде.
— Продават ли модни?
— Разбира се.
— Тръгвай! Бързо… Все още имаме време.
— Не! — гласът ми трепери. — Хубавите обувки са много скъпи…
— Тръгвай, Лия! Не ме интересува колко струват.