Иван ме повлича за ръка, излизаме. Страшни усилия ми струва потискането на сълзите… и въпреки всичко в понеделник няма да ме намери вкъщи.
— Когато баща ми ме заведе в Рим преди двадесет години, останах поразен от разликата в стандарта — каза Антон Салабашев. — Трябваше ми време, за да изляза от кризата. За разлика от нашата сива тълпа, из улиците на Италия се движеше елегантна и шарена публика. Сега тази пропаст не се чувства. Връщам се от Брюксел, все пак един от първите градове на Европа. Мога да те уверя, че елегантните жени там не са облечени по-различно от Лия. Какво ще кажеш, Мария?
Мима поклати глава.
— Не съди по Лия, тя винаги е била изрядно облечена. Нашата улица все още не може да се състезава с европейската.
— Говориш, сякаш живеем в Африка! — сърди се Антон, но аз гледам реакцията на Лия и вътрешностите ми ликуват.
Салабашеви изпадат в спор, стигат до грубости. Лия и аз се споглеждаме. Лия кима, ставам и прекъсвам спора.
— Мими, благодарим за вечерята.
— Тръгвате ли? Толкова рано? — пита Антон.
— Утре сутрин имам работа. — Мима и Лия ще се уговорят по телефона кога да ни върнат визитата.
— Аз ще те потърся — предлага Мима.
Излизаме на улицата. Топло е, мирише на пролет. Взимам Лия под ръка, интересно, но тази вечер не изпитвам неприязън към нея.
— Как прекара? — питам аз.
— Добре…
Лия се притиска до мен. Целувам я, отвръща страстно, дори хищно.
— Какво да правим? Единадесет е… Искаш ли да идем на бар?
— Да.
Тръгваме по „Руски“, вървим прегърнати, разминаваме се с тълпата. Знам, че мъжете се обръщат да я огледат. Виждам още нещо ново. Лия не се интересува от впечатлението, което произвежда.
— Да си идем вкъщи? — казва пред бара.
— Не! Искам да танцувам с тебе… като тогава, на новогодишната нощ!
Лицето й посивява. Лия е намразила спомените. Точно заради това трябва да се върнем ден по ден назад във времето, за да разчистим пътя към утре! Ако оставим неизживяна горчилката в миналото, утре горчилката ще стане отрова. Настаняват ни, тихо е. Оркестърът все още не е започнал работа.
— Защо ме намрази? — пита глухо Лия.
— Никога не съм те мразил! Как ти хрумна такава глупост?
— Не ме лъжи! Когато тичаше да ме вадиш, ме обичаше повече, отколкото сега, когато не си подавам носа вън от къщи!
— Тогава имах грижи около теб… — казвам със съзнанието, че лъжа. — Сега имам грижи с работата… Не ми върви, виждаш, един ред не мога да напиша!
— Това е част от истината!
— Как си го обясняваш ти?
— Прочетох „Война и мир“ — казва Лия. — За пръв път. Срещнах такава мисъл: „Ние обичаме хората не заради доброто, което те са ни направили, а заради доброто, което ние им правим!“
— Не се позовавай на този циник.
— Мисълта е на Стърн, Толстой я цитира.
Нямах какво да отговоря. Лия отиде да поправи тоалета си, оркестърът започна работа. Заведох я на дансинга, прегърнах я. Лия се сгуши на гърдите ми. Чувствах, че ще се опита да поднови разговора, но в никой случай в посоката, в която го поведе.
— Иване, имам една молба, последната… Кълна ти се!
— Какво става с тебе, Лия?
— Моля те, използвай връзките си в Съюза… Нека ми възложат някакъв английски разказ за превод. Безделието ме убива!
Оркестърът смени темата.
— В понеделник това ще бъде първата ми работа! — казах аз.
Лия вдигна глава за целувка.
— Знаеш ли какво мислех да направя в понеделник? Готвех се да те напусна!
Превеждам „Случай в Палермо“ от Ърскин Колдуел. Най-накрая ми възложиха самостоятелна книга. Петър прави сверката на английския и българския текст, Иван редактира окончателния вариант. Имам чувството, че работата върви. Дано това чувство не се окаже измамно. Иван пише в спалнята с памук в ушите. Моята машина го разсейва.
Днес, най-късно утре, ще ударя последната точка и най-малко седмица няма да погледна книга. Ще помоля Иван да ме заведе в Петрич. Черешите са узрели вече…
Лия работи с увлечение. С първите няколко разказа очупи българския си език и започна да „пипа“ почти професионално. Не е честолюбива, не се дразни, когато я поправям, опитва да схване основанията на корекциите, а това ме кара да мисля, че ако не й омръзне, от нея ще излезе приличен преводач.
Петър Вълков идва всеки ден. Влюбен е повече от всякога, но Лия или е забравила, или не забелязва. Прави му кафе, говорят само по работа, после доста грубо казва: „Изчезвай! Сядам да работя!“, и Петър, симулирайки, че острият й език го забавлява, наистина бърза да изчезне.
Баща й се опитва да я хване по телефона, моли ме да му ходатайствам за среща. Лия отговаря: „Прати го по дяволите! Работя… и въобще кажи му, че не искам да го виждам!“