Новата й страст е готвенето. Купих й готварска книга и оттогава не се е случвало два пъти да сготви едно и също меню. Чрез Мима купи долари и се снабди с цялата гама на подправките. Кухнята мирише ту на къри, ту на базиликум, ту на кайенски пипер. Предлагат я за член на кабинета на преводачите, но докато не я приемат, няма да й кажа нищо. Лия все още не е в състояние да понесе и най-малкото разочарование.
Днес предадох „Случай в Палермо“ и взех за превод „Ловецът на микроби“, книга, посветена на дейността на Пастьор. Истински ад! Ще ми трябват медицински и биологически речници. Къде, по дяволите, ще ги намеря? Освен да пиша на Мима в Брюксел? Иван е на съвет в Киноцентъра. Ще отида да го взема и ще обядваме някъде на открито…
— Харесват ли ти карначетата? — питам.
— Не особено. Направи ми едно удоволствие!
— Кажи?
— На връщане ще караш ти, а аз ще пия малка сливова ракия!
— Дадено — съгласявам се аз. Лия сияе като дете. Ракията веднага променя цвета на бузите й. — Трябва да разпределим времето си! Това ще бъде напрегнато лято.
— И за мен! Пастьор ще ми разгони фамилията! Ако успея да преведа тази книга, ще поискам да ме приемат за член на академията, отдел микробиология.
— Ти ще бъдеш най-красивата академичка! — казвам аз.
— Харесваш ли ме?
— Прелестна си.
— Целуни ме! — Целувам я. — Кога започват снимките?
— В края на юни.
— Още един месец… Трябва ли да правиш нов вариант?
— Сигурно. Във всеки случай юни ще бъда зает.
— А после?
— После ще идем във Варна!
— Варна?
— Не искаш ли?
— Предпочитам да идем някъде само двамата!
— Ще върнем картите и ще идем другаде… да речем, в Балчик?
— Чудесно! — Лия плеска с ръце. Още един детски жест, който някога обичах. — И аз ще използвам юни. Ще опитам да вникна в стила и да намеря в речниците медицинските понятия. Искам да отида на курорт с чувството, че съм го заслужила.
— Заслужи го — казвам, — а ако наистина бъдеш добро момиче, ще ти направя един подарък!
— Няма да отворя Пастьор, докато не ми кажеш какъв ще бъде подаръкът!
— Бебе! — Чувствам пълно крушение, с труд потискам паниката си.
Очите й се промениха, станаха сериозни, руменината слезе от лицето й, дишането й се учести.
— Наистина ли искаш дете?
— Разбира се! — Господи, аз съм подъл лъжец!
— Тогава защо не искаш да се оженим?
— Кой ти е казвал, че не искам?
— Не си отворил дума досега!
— Имахме работа, забравях… Още на Каваците ти казах, че искам да се оженим!
— Не ми напомняй за Каваците! Ще направим така. Аз ще се обадя на д-р Анадолийски, ще го помоля да изготви документите и ще взема дата за брак. Някой делник, съвсем скромно! Само ние и свидетелите! Искаш ли?
— Да.
— Кои ще вземем за кумове? Петър…
— Петър е влюбен в тебе.
— Глупости, още ли?
— Ти си сляпа!
— Добре, кой тогава?
— Какво ще кажеш за Васил и жена му?
— Васил Каров?
— Да.
— Ще се съгласи ли?
— Остави на мен!
Лия отново плесна с ръце.
— Значи… Документите, датата, Карови… Ще им дадем обяд някъде!
— Ти ще сготвиш нещо вкъщи! — казвам, сигурен, че това ще я зарадва. Но аз самият не изпитвам никаква радост.
Отново става сериозна.
— Трябва да помисля за менюто! Не сега, вкъщи… Искаш ли да извикаме майка ти?
— След това ще идем при нея.
— Моите не искам да ги видя! Ще ти се разсърдя, ако ги поканиш зад гърба ми.
— Няма да ги каня.
— Това е всичко… като че ли, а после целия юни усилена работа и в Балчик… Много обичам, когато знам какво имам да правя месеци напред!
— И после бебе! — казвам аз.
Лия се прави, че не чува, но руменината се връща на лицето й, ръцете й треперят, свежда поглед и се преструва, че търси нещо в чантата си. Премествам се до нея. Лия е притихнала, очакваща прегръдката. Ръката ми обгръща раменете й. Мълчим. В двора на ресторанта тичат деца, чувам: „Реката тече обратно!“ и, кой знае защо, това ми се струва смислено.
П. П. За сведение Лия роди момче, три килограма и седемстотин грама, дълго петдесет и четири сантиметра, на девети февруари, под знака на водолея. Сина си нарекохме Васил в чест и от признателност към нашия приятел и кум Васил Каров.
Иван Троев