— Сериозно питам.
— Сериозно отговарям.
— Говориш ли английски?
— Слабо.
— Жалко! Имам книги, които биха харесали дори на… писател като тебе.
— Какво значи „дори на писател като тебе“?
— На мрачен тип по-скоро…
— Мрачен ли ти изглеждам?
— Не си ли? Имаш ли родители?
— Майка.
— Женен ли си?
— Бях.
— Тя избяга от алкохола, нали? Не казвай „не“!
— И така може да се каже.
— Никога ли не си се сещал какво трябва да направиш?
— Всички големи писатели са били пияници.
— Ти не си голям писател… прочетох книгата ти…
— Започнах да пия, гаранция, че се развивам.
Лия отиде да обслужва клиенти, направи си кафе, все още работата беше слаба, и отново застана срещу мен.
— Би ли ми направил една услуга? Да ми купиш някои неща… от кореком. Да не се навирам в очите на милицията.
— Не — отговорих аз.
— Страх ли те е?
— Винаги мога да кажа за кого пазарувам.
— Тогава? Не си по услугите?
— Не съм.
— Мислиш ли, че друг няма да се съгласи?
— Ще се съгласят много хора.
— Доказваш, че не идваш заради мен?
— Не съм по услугите.
— Ако поискаш нещо, нали знаеш какъв ще бъде отговорът?
— Разбира се — казах аз.
В онези години бях луд от суета. Исках да бъда писател, да не приличам на никой друг, да спя с най-красивата жена, да бъда най-издръжливият пияч. Бях син на бедна, горда жена, попаднала в богат дом, но успяла да запази личното си самочувствие и излишната си честност. Таксиметрова кола сгази баща ми. Няколко дена по-късно почина от вътрешни кръвоизливи. Държавата поведе дело срещу шофьора, доказа невинността му, но поради факта, че все пак има смърт, осъди го на глоба от четири хиляди лева. Бяхме зле материално. Моите литературни опити не носеха средства, майчината ми пенсия беше твърде малка и често оставахме без пари. Когато шофьорът дойде да внесе първата вноска, майка ми го покани да седне.
— Имаш ли деца, момче? — попита тя.
— Двама сина… — Шофьорът въртеше смутено шапката си и не смееше да ни погледне.
— Твоите пари няма да върнат мъжа ми! Иди отглеждай децата си!
— Но… — опита да противоречи момчето.
— Тръгвай! — викна майка ми. — Тръгвай, докато мога да забравя, че уби мъжа ми!
Харесвах тази гордост, въпреки че вечерта ядохме макарони.
Лия беше тежък удар върху самочувствието ми. Харесвах с всичките си сетива тази жена, тормозеше ме погледът й, исках да й говоря, а знаех, че ще се сблъскам с леденото й безразличие, че ще пропадна в бездънната й безчувственост. Разказах на майка ми всичко. Направих го като сюжет, опитах да я излъжа, че създавам героиня. Старата допи кафето си, обърна го по стар навик и каза:
— Твоята Лия е болна от гордост!
Втора глава
Към края на април се оказах с близо две хиляди лева дълг и с напълно разхалтена нервна система. Губех тонус, спях лошо. Виждах малко начини да се измъкна от кризата. За цялата зима бях продал три разказа, но наближаваше време да излиза втората ми книга и малко преди първи май заминах да взема аванс. Получих хиляда лева, разпратих петстотин по адреси в София, взех стая в къщата на Ламартин и започнах да пиша пиеса. Завъртях се около театъра, прекарвах вечерите с артистите, не пиех, във всеки случай избягвах концентратите, започнах да чувствам отпускане на нервите, спях по-добре, между отделните „картини“ написах няколко материала за вестниците, получих шпалти, първи и втори коректури, изчаках появата на сигналните бройки, взех влака и се прибрах в София.
Сутринта минах да събера хонорарите, купих няколко книги и се прибрах да доработвам пиесата. Вечерта се срещнах с Йордан Спасов, дадох му първото действие и отидох в бара. Заварих Лия в разговор с двама мъже. Стараеше се да изглежда учтива, насилваше се да излъчва добро настроение, а всъщност изглеждаше възбудена, дори уплашена. Видя ме, кимна разсеяно, остана с тях още известно време, а когато тръгна към мен и очите ни се срещнаха, опъна лицевите си мускули и успя да ми внуши, че нещо не е в ред.
— Седни на трета маса! — каза тихо, с полуотворена уста. — Водка, нали?
Подчиних се машинално, но когато отмествах стола и се готвех да сядам, видях кожен куфар, подпрян до ламперията. Вдигнах глава, но отново срещнах разширените очи на Лия. Разбрах всичко или почти всичко. Влезе Петър Антов с възрастна жена. Започваше ревизия.
— Помолете клиента да напусне! — заповяда жената, но когато платих и тръгнах към изхода, отново чух гласа й:
— Почакайте, моля! Какво има в този куфар?
— Лични вещи — отговорих.
— Къде живеете? — Двамата мъже станаха от столовете и минаха зад гърба ми.