— Тук — казах аз. — Наблизо.
— Защо сте с куфар? — продължи да ме разпитва жената.
— С какво право се интересувате? — Опитвах да давам вид, че не знам какво става.
— Милиция! — жената показа картата си. — Моля, отговаряйте!
— Връщам се от Пловдив. — Извадих книгата от джоба си. — Това е сборник разкази… мои! Книгата все още не е излязла от печат.
— Писател ли сте?
— Да!
Лицето на жената се отпусна, чертите й се смекчиха.
— Извинете, моля! — каза тя. — Тук започва проверка на наличността… Ние сме от стопанската милиция.
— Приятна работа! — казах.
Жената се усмихна.
— Благодаря! На вас приятна почивка.
На другата сутрин позвъни млад мъж. Отворих с насапунисано лице и бръснач в ръка.
— Добро утро. Петър Вълков. Лия ме изпрати да взема куфара.
— Какъв куфар?
Вълков се усмихна.
— Имате ли телефон?
— Да.
— Моля, обадете й се.
Набрах номера. Лия се обади веднага. Знаех, че седи и чака повикване.
— Иван Троев на телефона!
— При теб ли е Петър?
— Да.
— Дай му куфара!
Когато Вълков си отиде, влязох в банята, взех душ и с мокра глава излязох на улицата. Беше средата на май, но температурата спадаше рязко. Обиколих няколко редакции, пих кафе в „Писателите“ и се прибрах. Втресе ме. Към обяд вдигнах температура, а вечерта пропаднах в пропасти, изкачвах се по наклони и отново се сривах в бездните. Майка ми се върна, предизвика изпотяване, смъкна температурата и започна да ме лекува. Два дена прекарах в леглото, но цяла седмица не излязох от къщи. Започнах да пиша второто действие на пиесата. Йордан идваше вкъщи, пиехме кафе, обсъждахме драматургичните ходове, следобед спях час-два и сядах да работя. „Направих“ първата картина, четохме я, после написах окончателната редакция. В петък, отново преди девет сутринта, Петър Вълков позвъни на вратата.
— Извинете, че ви безпокоя толкова рано! Къде изчезнахте?
— Болен бях.
Поканих го, предложих му кафе, седнах срещу него.
— Имате ли влияние над Лия? — попита Вълков.
— Аз съм клиент на бара… Стар клиент.
— Знаехте ли какво имаше в куфара?
— Предполагах.
— Ако го бяха заловили, и тя, и вие влизахте в затвора!
— Аз едва ли! — Тонът му не ми харесваше.
— Съучастник!… Във всеки случай щяхте да имате неприятности!
— Да.
— Защо взехте куфара?
— Помоли ме, взех го!
Петър Вълков отпи от кафето, извади пакет „Бенсън енд Хейджес“, запали, без да ми предложи цигара.
— Лия каза, че никога не сте я ухажвали? Влюбен ли сте в нея?
— А вие?
— Аз съм неин колега от университета.
— Аз — клиент на бара.
Вълков се усмихна.
— Не искате да отговорите?
— Лия ви е казала. Пия при нея. Когато я нямаше, пиех при Валентин, предишния барман. Когато тя си отиде, ще пия при следващия.
— Не искате да отговорите!
— Не! — казах. — Аз говоря малко!
— Да, знам от Лия! — Вълков стана, прибра цигарите, закопча сакото. — Бихте ли ми дали телефона си! Лия го иска.
Продиктувах числата, изпратих го и седнах да работя. Целия ден прекарах над втора картина от второ действие, вечерта скъсах страниците, взех единствените десет лева, които имах, и отидох в бара. Лия ме посрещна непроницаема, кимна, довърши обслугата на клиентите, барът беше пълен, застана срещу мен, остави водката, облакъти се на бара:
— Наистина ли беше болен?
— Наистина — казах, — нищо сериозно.
— Ще останеш ли?
— Не дълго.
— Ако ме дочакаш, ще идем някъде… Канят те!
— Друг път.
— Искаш да кажеш „никога“!
— Казах „друг път“.
Лия ме погледна кротко.
— Тази вечер аз плащам!
Кимнах.
— Препрочетох книгата ти… Не чета българска литература! Никаква! Започнах да вниквам в разказите…
— И? — попитах с надежда да чуя именно това, което последва.
— Започнах да ги разбирам… Нека не ти звучи фалшиво или благодарствено, но започнах да ги харесвам.
Лия отиде да налива напитки, извикаха я на една от масите. В огледалата виждах Петър Антов да се лигави с двама мъже с напрегнати вратове и костюми, които чудесно биха седели на други тела.
— Напрегнато е — каза Лия, когато ми донесе втората водка. — Искаш ли да знаеш какво имаше в куфара?
— Не.
— Би предпочел да не те забърквам в моите работи?
— Да.
— Аз съм ревнива! — каза Лия с внезапно вдъхновение. — Ако си мой… приятел, ще бъдеш мой приятел и в опасности, и в радости, и… и в леглото, ако щеш!
— Аз съм твой клиент!
Лия сви рамене и отиде да обслужва посетителите.
Чета Стайнбек. Никога не съм обичала плебейска литература, но този писател е истинска наслада. Цялата неделя не станах от леглото, но вечерта затворих „Краткото царуване на Пипин Четвърти Къси“. Барът започна да ме уморява. Утре сутрин ще идем с мама да купим плат за тапицерия. Къщата ще се разпадне пред очите ми. Според мама Николай се готви да ми направи официално предложение. Не бих се омъжила… най-малко за него. Не познавам мъж, за когото бих желала да се омъжа… Може би Иван Троев, ако не беше толкова мрачен и такъв пияч. Представям си Николай в каква дрипа ще се превърне, ако милицията го попита какво има в куфара. Събрах хиляда и шестстотин долара. Още двеста и ще си купя фиат. Изгоних Валентин. Казах му, че ако ми се мерне, ще го пребия… Наистина ще го направя. Гладна съм. Яде ми се сочно, голямо парче месо. Мама я няма. Ще поканя Иван Троев на вечеря… някъде… в ресторанта на хотел „София“.