Иван мълча повече от минута, но в края на краищата прие. Ще се направя красива и ще се държа като дама. Какво си мисли това писателче? Че барманката Лия е жена за подценяване? Нищо добро не го чака, ако мисли така.
Лия ме покани на вечеря. Гладна била, сама била, скучно й било… „Моля те, не искам да каня разни лигльовци и ухажори!“ Изгладих единствения си костюм, лъснах обувките, взех тридесет лева от майка ми, последните пари на къщата, и тръгнах. Лия дойде, точна до секундата. Нищо особено нямаше върху себе си, пола и пуловер, но такива, че да подчертават великолепното й тяло. Макар и най-малко претенциозно облечена, Лия беше най-елегантната жена в заведението.
— Какво ще вземем? Поискай листа.
— Аз ще пия водка.
— И тук ли? Хапни нещо…
— По-късно. Засега водката ме задоволява.
— Извинявай, но прекаляваш с пиенето. Ще се съсипеш за няколко години!
— Аз мисля, че прекаляваш с бизнеса!
Срещнах тъмните, по особен начин мътни очи на тази дива котка. Говорихме за незначителни неща, сменихме няколко теми, преди Лия отново да се върне на „болния въпрос“.
— Какво искаш да кажеш с „бизнес“? Не разбрах намека.
— Бързаш със забогатяването!
Лия посърна, отпи от виното. Останах с впечатлението, че съм я обидил, че разговорът ни е замрял окончателно.
— Нямаш представа колко бедно живях! — каза Лия. — Случвало се е мама и аз да имаме само един чифт обувки. Когато тя е навън, аз съм принудена да остана вкъщи!…
По очите й разбрах, че в заведението е влязъл някой… Овладях изкушението да се обърна. Лия мълча миг-два…
— Извинявай, сега ще се върна. — Взе чантата си и стана от масата. Продължих да пия. Някакво вътрешно вълнение ми подсказваше, че с вечерта е свършено. Не се излъгах. Лия се върна, лицето й изразяваше престорено огорчение, гласът й — насилена досада.
— Шефът е довел двама англичани… Трябва да им превеждам… Не ми се сърди… Знаеш Антов каква свиня може да бъде, ако поиска?
Кимнах.
— Платих сметката… Трябва да ида веднага… Антов не знае бъкел английски. Говорят си с ръце, като немите.
— Иди, разбира се — кимнах аз.
Лия стана, мина зад гърба ми и се премести някъде из вътрешността на заведението. Почаках няколко минути, допих чашата и си отидох.
На другата сутрин имах работа в радиото. Прекарах до обяд в монтажната зала, навързах през куп за грош някакво екологическо предаване и с главоболие и досада тръгнах да се прибирам през парка. Вървях бавно, с ръце в джобовете, запалих цигара, почувствах се по-добре, миришеше на зелено, пролетта се налагаше, натрапваше ведрото си настроение. Когато минавах между задния вход на стадиона и корта на „Левски Спартак“, шумът на тенисманите привлече вниманието ми. Видях няколко популярни мъже в белите екипи на „Адидас“ да пият „Стела Артуа“ на консерви, сложени в кофа с лед до самия корт, и Лия, с гръб към мен, да прехвърля несръчно през филето тенис топки, подавани й от един от известните политически коментатори. Отстъпих няколко крачки, заобиколих стадиона и по обиколните пътища се прибрах вкъщи.
„Когато човек спи, отсъства външно усещане, отсъства всичко сетивно!“ Тогава какво присъства?
Около мен става страшно. Чувствам дъха на милицията. Всеки момент ще направят обиск. Пакетирах доларите и ги изпратих на адреса на Иван Троев. Не съм го виждала десет дена… от вечерта, когато го оставих в ресторант „София“. Англичаните казват: You can’t eat your cake and keep it. (Не можеш да изядеш кейка си и да го имаш). Правя грешка след грешка. Интересно дали моите приятели ще се разтичат да ме вадят от затвора? И в бара, и по улиците чувствам вледеняващия дъх на преследването. Страхът ме разяжда. Единствено в съня намирам спокойствие.
Получих колет, отворих го и зелен дъжд от долари се посипа на пода. Потърсих Лия… няколко дена не бях ходил в бар „Славия“. Беше задържана. Отидох у тях. Майка й затръшна вратата под носа ми. Обадих се на Кристиян. До вечерта чаках вест от него. Обади се след полунощ. Лия се оказа в следствения отдел. Заловили я с внос на напитки, с намален грамаж, с водна разредка…