Цял ден ходех замаян. Трябваше да направя нещо… Потърсих доктор Анадолийски, разказах му надве-натри историята на Лия, поисках да ми подготви документи за брак с по-ранна дата. С разтреперани ръце Ачо фалшифицира васермановите проби, мина по кабинетите, взе подписите на колегите си и в късните часове на следобеда аз излязох от болницата с напълно редовни медицински свидетелства. Рано на другия ден отидох в Съюза и продиктувах писмо до Секретариата: „Жената, която обичам, в момента дава показания в следствения отдел на МВР. Вината й е по-скоро младост, липса на опит, отколкото престъпен ламтеж за печалби. Ако цените моя труд и в мое лице уважавате един колега, доказал лоялността си към националната култура, застъпете се за нея. Моля нека се прекрати това следствие! Ако моята годеница влезе в затвора, аз ще се превърна в духовен труп, в емоционална пустиня, способен единствено на алкохолна вегетация…“
Приложих медицинските свидетелства, подписах се и си отидох. Беше деветнадесети май, събота. Във вторник сутринта, след тежко препиване, едва-едва чух звънеца. Беше Лия. Влезе. Седна и затвори очи. Заведох я в банята, оставих я да се изкъпе, дадох й пижама и легнахме да спим. Наистина спахме. Потъвах в дрямка, алкохолът още вреше в мен, но чувствах нервните й спазми и знаех, че иска да говори…
— Спи, Лия!
— Защо… — Гласът й беше сух, без сълзи, като че ли и без болка. — Единствен ти…
— Не се разкисвай — казах аз. — Спи ми се… Снощи препих до смърт.
— Обичам те, Иване!
— Не ме обичаш, страх те е! Спи, ще говорим следобед!
— Благодаря!
— Един здрав сън и ще забравиш всичко!
Лия се сгуши на гърдите ми. Прегърнах я през раменете и заспах. Предполагам, че и тя е заспала. „Когато човек спи, отсъства всичко сетивно…“
Трета глава
Оженихме се. Кумуваха ни Петър Вълков и Мима Борисова. Обядвахме в дома на Мима, а вечерта отидохме у Манови.
— Госпожа Манова — казах, докато й подавах букет цветя и насилвах лошите си предчувствия зад привидно весела гримаса. — Вашата дъщеря и аз направихме семейство.
Манова ме изгледа косо, не прие цветята, пропусна ни в антрето, подхвърли: „Имаш чек от вуйчо Алек!“, и се прибра в стаята си.
Лия погледна писмото, пусна чека в чантата, подреди цветята в дълбока ваза, наля им вода и излязохме.
Навлякла овехтелия си пеньоар, майка ми гледаше телевизия.
— Това е Лия, мамо — казах аз.
— Оженихте ли се?
— Да.
Майка ми стана, целуна снаха си, взе я за ръце, сложи я до себе си.
— Мъжете са луди, моето момиче — каза старата. — От адреналина е! Имат отрови за изхвърляне!… Остави го да се набеснее! Ако му внушиш, че си благодарна, било в леглото, било за живота, който ти е създал, той ще ти благодари за благодарността. Настъпиш ли гордостта му, ще освободиш адреналина!
— Аз съм много виновна пред Иван! — каза Лия.
Попаднах в невъобразима къща. Вехтошарница! Свекърва! Господи, помогни ми, това понятие било реално!
— Лиле, ако ме слушаш, ще те направя първокласна готвачка! Лиле, спиш до късно! Млада булка си, трябва да ставаш с изгрева! Добре е за кожата! Не пуши, не пий, много време прекарваш в банята, много се рисуваш, много предизвикателни рокли носиш…
Вчера се връща и носи някакъв пакет. Купила ми сутиени. Бархетни!
— Ако тресеш гърди като кучка, ще събереш кучетата на бесовица. Когато Иван не е вкъщи, мъж до прага не допускай! Ще излезе лоша дума! Лошата дума вади очи!
От ракли и сандъци измъкна някакви парцали, кой от кой по-грозен.
— Това тка баба ми, това преде на Ванчо пралеля му Сийка, това е мильо от Троевия род, скопска дантела, брюкселски тип.
Пафти, гергеф, поясоци — къщата заприлича на етнографски музей. В кухнята е още по-страшно. Ако мразя нещо, мразя яхниите. Това не е аргумент за свекърва ми:
— Ванчо ги обича. Ще свикнеш!
Тонове лук минават през тази кухня. Направих агнешко фрикасе. Старата демонстративно напусна масата:
— Месо във вар не ям!
Иван мълчи. „Ще свикнете!“ — казва, и това е единствената помощ, на която е способен. А аз знам — няма да свикна!
Дойде Петър, седнахме в „нашата“ стая, пихме кафе, говорихме. Влезе старата, сложи ръце на кръста, клати глава, цъка с език… Петър стана и си отиде. Ревах и от срам, и от яд. Когато Иван се върна, не издържах. Казах му всичко, ругах майка му, нарекох я простачка, не помня още каква. Иван стисна зъби, на лицето му се изписа престъпникът, „непреклонният воин на собственото си спокойствие“, както го нарече Петър, тръшна вратата и излезе. Беше осем часа вечерта. През стената чувах, че старата гледа телевизия. Промъкнах се в антрето, поръчах такси, събрах багажа и си отидох.