Пред една от тях, опрял кинжал в гърлото на жена му, стоеше Йосиф и го гледаше с омраза. От предишното му поведение нямаше и помен. Очите на монаха гледаха ясно, тялото му беше изправено, от треперенето на ръцете не беше останала и следа.
Писарят застана на вратата, зад него започнаха да се събират слуги и прислужници, които уплашено се питаха какво става.
Климент бавно пристъпи напред, остави меча си на масата и вдигна ръце.
- Остави я, Йосифе! - каза той. - Ето, аз не съм въоръжен. Вземи мен и остави нея. Аз съм този, който ти трябва.
- Много подрани, княжески пратенико! - отговори Йосиф и отстъпи крачка назад, все така държащ Ирина пред себе си. -Очаквах те най-рано утре сутринта. Бързо си препускал, дума да няма. Но все пак, закъсня.
- Стига, Йосифе! - Писарят направи още една крачка напред. - Тя няма нищо общо! Аз съм този, който провали плановете ти! Аз съм този, на когото искаш да отмъстиш! Пусни я!
Вместо отговор, убиецът прокара кинжала по гърлото на пленничката си и от него потече тънка струйка кръв. Ирина ахна, но не изпищя. Очите й, черни и широко отворени, по-красиви от всякога, се взираха в Климент, изпълнени с ужас.
- Така е - потвърди Йосиф. - Ти ми трябваш. Ти ме накара да страдам и сега ще ти го върна!
- Добре! Добре! - пристъпи още малко напред Климент.
- Прави каквото искаш с мен, но я пусни! Не наранявай нея, а мен!
Йосиф се ухили и дръпна косата на жертвата си силно назад така, че вратът й да се оголи напълно.
- Но аз тъкмо това правя, приятелю! Сигурен съм, че в момента страдаш много повече, отколкото, ако те режа с ножа си - той се изхили злобно, от устата му пръсна слюнка. - Само да можеше да видиш изражението си! И сега ще започнеш да страдаш още повече. След като ти кажа, че рано сутринта отведох милото ти синче - Йосиф отново се изсмя, като видя изражението на Климент. - Не го заведох в Плиска, естествено. Най-малкото нямаше да ми стигне времето. Не, не! Пояздих малко, но все пак достатъчно и го оставих в гората под едно дърво. В снега! Как се казваше? Ах, да! Йоан. Ако вълците не са го разкъсали, досега трябва да е умрял от студ!
Този път Ирина изпищя, Климент тръгна напред, но Йосиф поклати глава и натисна ножа в шията на жертвата си.
- Остави я! - извика писарят. - Пусни я и ти обещавам, че всичко ще бъде забравено! Ще те оставя да отидеш където поискаш! Ще ти дам най-бързия си кон. Ще ти дам пари... Злато...
Йосиф завъртя глава.
- И двамата знаем, че няма да изляза жив от тази стая. Излишно е да се опитваш да ме подмамваш. Мислех, че си честен човек, Клименте! - той се изсмя на собствена си шега, след което очите му злобно проблеснаха. - Не! Няма да я пусна! Ти провали всичко, към което се стремях! Съсипа живота ми! Сега аз ще съсипя твоя! Защо ти трябваше да се месиш? Защо ти трябваше да се правиш на умник? Какво те интересуваха няколко заклани монаси? Предупредих те още в деня, в който пристигна. Но ти не ме послуша. А можеше сега да си седиш пред камината със сина на колената си и жена си до себе си.
- Ти си убиец! Чудовище! Носиш името на една от най-светлите библейски личности, а си изпълнен с мрак!
- Каква ирония, нали? - засмя се Йосиф. - Но това не ме интересува. Бях предвидил всичко много внимателно. Трябваше съвсем малко, за да подплаша онези суеверни дебелаци. Знаеш ли какво съм преживял? Знаеш ли?! - монахът размаха кинжала за миг, но след това отново го опря във врата на жертвата си. - Бях в отряда на великия Избул, когато Еспор и хората му ни настигнаха. Бях млад и лек и Избул ме прати да търся помощ. Затова не можах да видя къде скриха съкровището. Не че не се опитах. Върнах се и ги наблюдавах, но не разбрах нищо. Еспор връхлетя и изби всички. Мен също ме видяха. Обсипаха ме със стрели и ме раниха. Решиха, че съм мъртъв, но аз успях да избягам и да оздравея от раните.
- Не лъжи! - викна Климент. - Ако не е бил монахът Авакум, си щял да умреш като куче!
Йосиф махна с ръка.
- Глупости! Глупавият монах просто ми даде легло и храна! Не е направил нищо кой знае какво. Беше толкова изкуфял, че дори не беше обърнал внимание на битката, която се беше разиграла в краката му! А можеше да види къде е скрито златото! Върнах се и претърсих развалините, но не намерих нищо. А и ме беше страх, че Еспор е оставил съгледвачи. Дълго обикалях, без да смея да се върна в Плиска. Вярно, бях прост войник, но князът не прощаваше на никого, вдигнал ръка срещу него. - Йосиф плю на пода. - Най-накрая гоненията свършиха, беше обявено помилване и рискувах да се върна в столицата. Там ме очакваше жестоко разочарование. Всичките ми приятели и познати бяха избити или бяха избягали. Трябваше да се захващам с какво ли не, за да оцелея. Започнах да работя на строежа на Голямата базилика. Там срещнах Герасим. Горкият глупак! Сам не разбираше с колко важна информация разполага. Разказа ми за детството си, аз го излъгах, че съм от същия край. Нямаше търпение да ми разкаже живота си. Пълна скука. Но когато стигна до старата кула и подземието, в което Тагрий е погребал жена си, нещо ми прищрака. Когато претърсвах развалините, в кулата нямаше крипта. Това можеше да значи само едно - Тагрий не е искал никой да оскверни трупа на жена му и е зазидал входа към нея. Или, което беше много по-вероятно, е направил тайна врата, за да може да ходи на гроба, когато поиска. Всички знаеха, че Тагрий и Избул са приятели. Едва ли когато великият боил е тръгнал да бяга със съкровището, верният му другар не му е подсказал къде да го скрие, ако се наложи. Беше съвсем лесно да се сетя къде е скрито златото.