Тя духна върху листа, за да изсуши мастилото, после внимателно препрочете написаното. Не се доверяваше на почерка си, тъй като колкото и да се стараеше, не умееше да изписва красиво луничките и ченгелчетата. Буквите, които излизаха изпод ръката й, бяха ъгловати и плътни като руни. А самото писмо й хареса още по-малко от краснописа. Тя го смачка на топка и го хвърли сред чемшира.
— Звучи твърде общо и надуто — каза си на глас.
После зарея поглед към зеленчуковата градина, където плодовете на фасула, тиквите и доматите бяха не по-едри от палец, въпреки че сезонът за растежа им бе в разгара си. Листата им бяха изядени до жилките от бръмбари и гъсеници. Сред редовете, задушавайки зеленчуковите растения, нагъсто се извисяваха бурени, чиито имена Ейда не знаеше и с които нямаше нито сили, нито желание да се бори. Оттатък гинещата градина се простираше царевичната нива, обрасла в смрадлика, висока човешки бой и други плевели. Утринната мъгла се вдигаше и постепенно откриваше далечните планини отвъд полето и пасищата. Бледите им очертания на хоризонта повече напомняха призраци, отколкото истински планини.
Ейда чакаше гледката да се проясни. Мислеше си, че ще изпита облекчение да види поне едно нещо такова, каквото трябва да е, защото се измъчваше като гледа как всичко пред погледа й тъне в запуснатост. След погребението на баща си Ейда бе занемарила фермата. Вярно, че доеше кравата, която Монро бе нарекъл Уолдо, без да го е грижа за пола й, и хранеше коня Ралф, но почти не вършеше нищо друго, тъй като не знаеше кое как се прави. Бе оставила пилетата да се грижат сами за себе си, в резултат от което бяха измършавели и подивели. Кокошките бяха напуснали курника, спяха по дърветата и снасяха, където им хрумне. Вбесяваха Ейда с нежеланието си да го правят на определените места. Налагаше й се да претърсва всяко кътче из двора, за да намира яйцата, а откакто кокошките бяха започнали да се хранят с насекоми, вместо с отпадъци от кухнята, й се струваше, че яйцата им са придобили странен вкус.
Храненето се бе превърнало в проблем и за Ейда. Бе вечно гладна. Цяло лято бе карала на мляко, пържени яйца, салата и дребни доматчета от изоставените без грижи растения, които бяха обрасли в собствените си издънки. Дори масло не можеше да си осигури, тъй като колкото и да биеше млякото, не се получаваше нищо, освен рядка каша. Копнееше за купа пилешко с кнедли и прасковен пай, но нямаше идея как да осъществи желанието си.
Ейда хвърли последен поглед към далечните планини, все още едва видими и бледосинкави, стана и тръгна да търси яйца. Провери из бурените край оградата, разгърна високата трева край ствола на крушата в страничния двор, претършува задната веранда, прерови прашните рафтове под навеса. Нищо.
Сети се, че червената кокошка в последно време бе започнала да се навърта около чемширите от двете страни на предното стълбище. Приближи се до храста, където бе захвърлила писмото, разгърна гъстите клони и надникна между тях, но не видя нищо. Загърна стегнато полата си около бедрата и пропълзя на четири крака във вътрешността на храстите. Клонките дращеха ръцете, лицето и шията й. Пръстта под ръцете й бе суха и покрита с птича перушина, стари кокоши изпражнения и твърдите сухи листа на чемшира. В средата се отвори празно пространство. Гъстите листа отвън просто скриваха нещо като малка ниша.
Ейда седна изправена и огледа земята и клоните, но откри само счупена черупка с изсъхнал жълтък с цвят на ръжда в едната половинка с неравни ръбове. Тя се намести между два клона и се облегна на стеблото. Скривалището миришеше на прах и на курник. Дневната светлина едва проникваше вътре. Всичко й напомняше за детските игри в пещерите от чаршафи, провесени от масите, или в палатките от килими и въжета за простиране на пране. Най-хубави бяха тунелите, които издълбаваха с братовчедка си Луси дълбоко в купите сено във фермата на вуйчо й. Когато валеше, прекарваха в тях по цял ден, сгушени и сухи, като лисици в бърлогите си, шепнейки една на друга съкровени тайни.
С познато от детството приятно вълнение и затаен дъх тя осъзна, че е добре скрита и че ако някой влезе през портата и тръгне към верандата, изобщо няма да забележи, че е там. Ако някоя от жените от църквата мине на задължителното си посещение, да види как е, може да си седи неподвижно тук, докато я викат и чукат на вратата. Няма да се показва дълго, след като чуе захлопването на портата. Но едва ли някой щеше да я потърси. Посещенията се бяха разредили в резултат на безразличието, с което се отнасяше към тях.