С известно разочарование Ейда погледна през плетеницата от клонки към бледосиньото небе. Искаше й се да завали, за да се почувства още по-защитена, докато капките шумолят по листата. Ако някоя все пак проникнеше вътре и издълбаеше малък кратер в праха, само щеше да подсили задоволството й, че е суха, докато вън се излива порой. Искаше й се никога да не напуска скривалището си, защото като си помислеше за положението, в което се бе оказала напоследък, просто се чудеше как е било възможно човешко същество да бъде възпитано по-непрактично предвид изискванията на живота.
Бе отрасла в Чарлстън и по настояване на Монро бе получила по-високо образование, отколкото се считаше за разумно за една жена. Бе се превърнала в негова начетена събеседничка, жизнена и грижовна дъщеря. Привличаха я както изкуствата, така и политиката и литературата. Бе готова да отстоява предимствата на всяко от своите влечения. Но какви способности всъщност притежаваше? Какви дарби? Добро владеене на френски и латински. Малко старогръцки. Умения да шие. Да свири на пиано, макар и не блестящо. Способността вярно да пресъздава пейзажи и натюрморти с молив или акварели. Бе прочела и доста книги.
Това бяха качества, които безспорно заслужаваха уважение. Но никое от тях не й вършеше работа сега, когато бе изправена лице в лице с факта, че притежава близо триста акра равнинна и планинска земя, къща, хамбар и стопански пристройки, но няма ни най-малка представа какво да прави с тях. Доставяше й удоволствие да свири на пиано, но това не стигаше, за да компенсира неумението й да оплеви градината, без да изтръгне половината зеленчукови растения заедно с бурените.
Докривя й при мисълта, че малко практически умения в производството и приготвянето на храна биха й били по-полезни в този момент от живота й, отколкото задълбочените познания върху принципите на перспективата в рисуването. През целия си живот обаче баща й я бе държал настрани от заниманията с физически труд. Доколкото си спомняше, той винаги бе наемал достатъчно работници, понякога свободни негри, друг път обезземлени бели с добро име или роби, като в последния случай заплащаше надниците им направо на собственика. През почти всичките шест години от мисията им в планините Монро бе наемал едно семейство — бял мъж и жена полуиндианка — да се грижат за всичко, като единственото задължение на Ейда бе да изготвя седмичното меню. Така — както винаги — тя разполагаше със свободата да запълва времето си с четене и шиене, рисуване и музика.
Сега обаче тях ги нямаше. Мъжът бе равнодушен към отцепването на южните щати и се считаше за късметлия, защото бе прекалено стар да се записва като доброволец през първите години на войната. Но тази пролет, когато армията във Вирджиния страдаше от отчаян недостиг на жива сила, той започна да се тревожи, че могат да го мобилизират и малко след смъртта на Монро тайно замина с жена си, с намерението да прекоси планините и да премине в териториите, контролирани от федералните, оставяйки Ейда на произвола на съдбата.
Оттогава тя всеки божи ден отново и отново откриваше колко ужасяващо неподготвена е в изкуството на оцеляването, останала сама във фермата, която баща й бе управлявал повече като идея, отколкото като средство за препитание. Монро никога не бе се интересувал от досадната материя на земеделието. Казваше, че щом е в състояние да купува царевица и брашно, защо му е тогава да отглежда повече, отколкото могат да изядат? Щом може да купува бекон и пържоли, защо му е да се главоболи с отглеждането на свине? Ейда го бе чула веднъж да казва на един от наетите работници да купи дузина овце и да ги отведе на пасището под предния двор, където да се смесят с млекодайните крави. Човекът бе възразил, изтъквайки, че крави и овце не бива да пасат заедно. „За какво са ти овце? — бе попитал той. — За вълна? Или за месо?“. Отговорът на Монро бе: „За красота“.
Но само с красота трудно се живее и ето че чемширът предлагаше усещането за защитеност, така необходима на Ейда. Тя реши да не напуска скривалището си, докато не се сети за най-малко три убедителни причини да го направи. Но след няколко минути размисъл стигна само до една: не искаше да умре сред чемшировите храсти.
В този миг червената кокошка влетя през листата с полуотворени и отпуснати до земята крила. Кокошката се настани на клонка до главата на Ейда и започна сърдито да кудкудяка. След нея се появи и черно-златистият петел, който винаги бе плашил Ейда със злобата си. Имаше намерение да качи кокошката, но като видя Ейда на това необичайно за нея място, се сепна. Наклони глава и втренчи блестящото си черно око в нея. Направи крачка назад и започна да рие праха. Бе достатъчно близо и Ейда забеляза мръсотията, натрупала се между люспите на жълтите му крака. Кехлибарените му шпори бяха дълги колкото човешки пръст. Златистият шлем от пера върху главата и шията му се накокошини и изду. Перата бяха толкова лъскави, че сякаш бяха намазани с масло. Петелът разтърси глава, за да ги прибере на място. Черното му тяло бе със синкав оттенък като керосин във вода. Жълтият му клюн се отваряше и затваряше.