„Ако тежеше шейсет кила, можеше като нищо да ме убие на място“, помисли си Ейда.
Тя се опря на колене, махна с ръка и извика: „Къш!“. Петелът се хвърли към лицето й, плющейки с криле и извивайки се във въздуха така, че първо я достигнаха шпорите. Ейда протегна ръка, за да се предпази и една от шпорите одраска китката й. От удара петелът падна на земята, но бързо се изправи и отново я нападна с разперени криле. Ейда запълзя като рак, за да се измъкне от храсталака. Петелът посегна крак и шпората му се закачи за полата й. Тя изскочи от чемшира и хукна из двора заедно с петела, увиснал на полата й на височината на коляното. Птицата кълвеше прасците, дращеше с шпората на свободния си крак и биеше с криле. Ейда заудря петела с ръка, докато се откачи и падне, после побягна към къщата и се затвори вътре.
Седна в креслото и прегледа раните си. На китката й имаше петно кръв. Тя го избърса и с облекчение забеляза, че просто е одраскана. Полата й бе изцапана с пръст и кокоши изпражнения и бе скъсана на три места. Повдигна я и огледа краката си. Бяха накълвани и нашарени с драскотини, но от никоя не течеше кръв. Лицето и врата й пареха от досега с клонките на чемшира. Тя попипа косата си и установи, че е разрошена и разпиляна. „Ето докъде стигнах — каза си тя. — Ето какви са последствията дори от търсенето на яйца в света, в който живея“.
Стана от креслото, качи се в стаята си и се съблече. Напълни мраморната мивка с вода от каната и се изми с лавандулов сапун и кърпа. Прокара пръсти през косата си, за да я почисти от чемширените листенца и после я остави просто да падне на раменете й. Бе се отказала и от двете популярни тогава прически — или на две големи букли, падащи от двете страни на главата като ушите на хрътка, или опъната стегнато върху черепа и вързана на тила на конска опашка. Нямаше нито желание, нито търпение за тия неща. Можеше спокойно да си ходи рошава, като изтървана от лудницата, защото понякога минаваше седмица или десет дни, без да се види с някого.
Отвори скрина, за да извади чисто бельо, но не намери такова — от доста време не бе прала. Взе си от долната част на купчината непрани дрехи, опитвайки се да убеди сама себе си, че от дългото стоене са станали по-чисти от тези, които току-що бе съблякла. Отгоре навлече някаква що-годе чиста рокля и се запита как да убие времето до вечерта. Какво се бе случило, та вместо да мисли как да прекара деня приятно или полезно, сега се пита просто как да го прекара?
Нямаше желание за нищо. Всичко, което бе свършила през месеците от смъртта на Монро бе да подреди нещата, дрехите и книжата му. Дори това й се стори като тежко изпитание, защото в стаята на баща й я обземаше странно чувство на боязън и не бе посмяла да влезе там много дни след погребението. Вярно, че през това време често бе заставала на прага и надничала вътре, привлечена от стаята така, както човек изпитва неустоимо желание да застане на ръба на висока скала и да погледне надолу в бездната. Водата си стоеше в каната до мивката му, докато се изпари от само себе си. Когато най-накрая събра кураж да влезе, тя седна на леглото и заплака, докато сгъваше скъпите бели ризи и черните костюми. Събра, подреди, надписа и прибра в чекмеджета книжата на Монро: проповедите, ботаническите бележки и тетрадките с интересни цитати. Всяка малка задача отприщваше нов порой от сълзи, после се заредиха еднообразни дни, които по нищо не се различаваха едни от друг, докато накрая стигна до онова състояние, в което неизбежният отговор на въпроса „Какво свърши днес?“ е „Нищо“.
Ейда взе книга от нощното шкафче, качи се във всекидневната на горния етаж и седна на мекото кресло, което бе дотътрила от спалнята на Монро и наместила така, че светлината от прозореца да пада върху него. Бе прекарала по-голямата част от изминалите три дъждовни месеца, седнала на това кресло с книга в ръце, увита в одеяло, за да се предпази от хлада, който цареше в къщата дори през юли. Книгите, които чете това лято бяха най-различни, попаднали в ръцете й напосоки, повечето модерни романи или каквото намереше в кабинета на Монро. Заглавия като „Меч и наметало“ от Лорънс10 и други подобни. Четеше ги и на другия ден не помнеше за какво се е разказвало в тях. Когато попадаше на други, по-сериозни, нещастните съдби на обречените им героини само помрачаваха и без това унилото й настроение. В един период всички книги, които измъкваше от лавиците, я плашеха със сюжетите си, описващи грешките на злочести тъмнокоси дами, завършващи дните си наказани, в изгнание или в самота. Бе преминала от „Мелницата“11 направо на кратка и разтърсваща повест от Хоторн12 на почти същата тема. Очевидно Монро не бе я дочел, тъй като страниците след трета глава не бяха разрязани. Предположи, че Монро е сметнал книгата за прекалено мрачна, но Ейда я възприе като практическо ръководство за живота в раждащия се нов свят. Но която и да бе книгата, всички герои в нея определено водеха по-пълноценен живот от нея.
10
Джордж Алфред Лорънс (1827–1876) — английски писател, симпатизант на каузата на Юга. Романът му „Меч и наметало“ е издаден през 1859 г. — Б.ред.