Известно време се чуваше само скърцането на перото и разлистването на книгата. После другите в стаята се размърдаха и закашляха, някои застенаха. Светлината се засилваше и накрая орнаментите по дъсчените стени изпъкнаха съвсем отчетливо. Инман наклони стола на задните му крака, отметна глава назад и преброи мухите по тавана. Шейсет и три.
Гледката през прозореца постепенно се проясняваше — първо се очертаха тъмните дънери на дъбовете, после части от моравата и накрая червеникавият път. Инман чакаше появяването на слепеца. Бе го наблюдавал в продължение на няколко седмици и сега, вече достатъчно здрав, за да бъде причислен към можещите да ходят, бе решил да го пресрещне и поговори с него, тъй като смяташе, че човекът живее с някаква своя си рана от доста отдавна.
Инман получи своята в битката край Питърсбърг.1 Когато двамата му другари разкъсаха дрехите му и видяха раната, се сбогуваха с него, очаквайки, че ще умре. Ще се срещнем в един по-добър свят, казаха те. Все пак Инман стигна жив до полевата болница, където лекарите също сметнаха, че няма да го бъде. Сложиха го да легне при умиращите и го зарязаха. Но той не умря. След два дни, поради липса на място в претъпкания лазарет, го изпратиха в редовна болница в неговия щат. След бъркотията в лазарета и дългото мъчително пътуване на юг в товарен вагон, претъпкан с ранени, той бе готов да се съгласи с приятелите си и лекарите. Мислеше, че ще умре. Всичко, което си спомняше от това пътуване, бе жегата и миризмата на кръв и изпражнения, понеже мнозина от спътниците му не бяха в състояние да контролират телесните си функции. Тези, които имаха сили, пробиваха дупки в дървените страни на вагона с прикладите на пушките си и промушваха глави навън, за да дишат чист въздух като пилета в кафез.
В болницата лекарите го прегледаха и казаха, че почти нищо не могат да направят. Че или ще оживее, или ще умре. Все пак му дадоха сивкав парцал и малък леген, за да промива раната си. През първите няколко дни, когато идваше в съзнание, той избърсваше врата си с парцала, докато водата в легена придобиеше цвета на гребена на пуяк. Но раната бе решила да се прочисти сама. Преди да хване коричка, тя изхвърли цял куп неща: копче за яка и парче от самата вълнена яка на ризата, която носеше при раняването, късче сивкав мек метал с големината на монета от двайсет и пет цента и най-неочаквано — нещо, което много приличаше на костилка от праскова. Той я сложи на шкафчето си и я проучва няколко дни. Накрая я изхвърли през прозореца, но след това започна да сънува как костилката пуска корени, покълва и от нея израства чудовищно растение.
Раната бе решила да заздравее. Но през седмиците, когато не можеше нито да обърне глава, нито да държи книгата, Инман лежеше и наблюдаваше слепеца. Пристигаше самотен, малко след разсъмване, бутайки количката си по пътя не по-малко умело от всеки зрящ. Спираше под дъба край пътя, палеше огън в кръг от камъни и вареше фъстъци в железен казан. Седеше по цял ден на столчето си с гръб към тухлената стена и продаваше фъстъци и вестници на болните, които можеха да ходят. Когато нямаше клиенти, оставаше неподвижен с ръце в скута като препариран.
Онова лято светът за Инман бе каквото виждаше през рамката на прозореца. Често минаваха дълги промеждутъци от време, през които въпреки промените в гледката, тя продължаваше да напомня на стара рисунка, изобразяваща път, стена, дърво, количка, слепец. Понякога Инман броеше наум, за да види колко време ще мине преди нещо съществено в нея да се промени. Това се превърна в игра със свои правила. Прелитащите птици не се брояха. Преминаването на човек се броеше. Също и промените във времето — изгряването на слънцето, дъжда — но не и сенките на облаците. Някои дни стигаше до хиляда, преди да настъпи някое важно изменение в детайлите на картината. Смяташе, че гледката никога няма да се изтрие от паметта му — стената, слепецът, дървото, количката — все едно колко далеч ще живее. Представяше си се като старец, който си я спомня. Тези отделни късчета, подредени едно до друго, сякаш носеха някакъв смисъл, макар да не знаеше точно какъв и да се съмняваше, че някога ще да го открие.