Късно следобед федералните прекратиха атаките и стрелбата постепенно стихна. Хиляди мъже лежаха мъртви или умиращи по склона под стената, а когато се стъмни, онези от тях, които можеха да се движат, си направиха подслон от мъртвите тела на другарите си. През цялата нощ полярното сияние проблясваше в зловещи цветове в небето на север. Това рядко явление се възприе от войниците по цялата линия като знамение и те се надпреварваха да го тълкуват по най-благоприятния за тях начин. Някъде над тях цигулка засвири тъжната мелодия на „Лорена“. Ранените федерални по замръзналото поле припяваха нестройно, стенейки от болка и мъка със скърцащи от песъчинките зъби, а някои извикваха имената на възлюблените си.
Под този акомпанимент зле обутите войници от ротата на Инман започнаха да се прехвърлят през стената и да събуват ботушите на мъртвите. Макар че неговите обуща бяха в сравнително добро състояние, Инман също предприе среднощен набег из полето, но просто за да види какъв е резултатът от целодневните им усилия. Земята бе покрита с трупове, разхвърляни навсякъде на кървави купчини и осакатени по всевъзможни невъобразими начини. Войникът, който крачеше до Инман, каза: „Ако зависеше от мен, всичко северно от Потомак ще заприлича на това тук до последната подробност“. Гледайки зловещата сцена, Инман си мислеше само едно: Прибирай се у дома. Някои от мъртвите имаха етикетчета с имената си, закачени на униформите, други бяха анонимни. Инман видя как един от другарите му приклекна, за да издърпа ботушите на проснат по гръб труп, но когато повдигна крака и дръпна ботуша, мъртвият се размърда и изломоти нещо с ирландски акцент, толкова глухо, че единствената отчетлива дума бе „мамка му“.
По-късно, часове след полунощ, Инман се загледа в една от къщите сред полето. От отворената врата на тавана проблясваше светлина. Вътре седеше стара жена с разрошена коса и покрусено лице. На масата до нея гореше остатък от свещ. Трупове на прага. И вътре — издъхнали, докато са пълзели, търсейки убежище. Старицата се взираше с невиждащи очи отвъд прага, отвъд лицето на Инман, сякаш в нищото. Инман мина през къщата и на излизане през задната врата видя как един мъж доубива ранените федерални с чук. Беше ги подредил с главите в една посока и пъргаво се придвижваше край редицата тела, стараейки се да ги довършва с по един удар. Не беше ядосан, просто се придвижваше от един ранен на друг, като човек, който си върши работата. Подсвиркваше си под мустак мелодията на „Кора Елън“. Можеха да го разстрелят, ако го видеше някой от по-благовъзпитаните офицери, но човекът бе уморен и искаше да унищожи още няколко вражески войника, без да рискува. Инман никога нямаше да забрави как щом онзи стигна до края на реда, първите лъчи на зората докоснаха лицето му.
Слепецът изслуша мълчаливо историята на Инман. После каза:
— Трябва да махнеш това от себе си.
— Тогава няма да се различавам от теб — отвърна Инман.
Но онова, което той премълча, бе, че въпреки усилията си не може да изтрие от паметта си полето през онази нощ, че всяка нощ в болницата сънува един и същ сън. В този сън полярното сияние ярко осветяваше разпръснатите кървави късове — ръце, глави, крака, тела — които бавно се плъзгат един към друг и се съединяват в чудовищни тела от несъответстващи части. Те куцукат, залитат и се препъват из мрачното бойно поле като слепи пияници на омекналите си крака. Зашеметени, се блъскат и бутат с кървавите си осакатени ръце. Размахват ги из въздуха, но само малко от тях образуват що-годе съвпадащи чифтове. Някои зоват имената на жените си. Други пеят едни и същи откъси от песни отново и отново. Трети стоят отстрани, взират се в мрака и викат кучетата си.
Един от тях, чиито рани са толкова ужасни, че прилича повече на купчина месо, отколкото на човек, безуспешно се опитва да се изправи. Строполява се обратно на земята и замира. Само главата му продължава да се люшка насам-натам. Протяга врат, поглежда Инман с мъртви очи и глухо изговаря името му. Всяка сутрин след този сън Инман се будеше в мрачно настроение, по-тъмно и от най-черния гарван, летял някога над земята.