— Засега имаме достатъчно място.
— Засега. Никога няма да ви позволят да се разселите из Галактиката. Ще си останете резерват. Ще превозвате спешните стоки — дотогава, докато не открият алтернатива на джампа.
Компютърът изписука и произнесе с мек женски глас:
— Изчисляването на джампа е приключено. Чакам указания.
Протегнах ръка към пулта под внимателния поглед на изчислителя и набрах код на клавиатурата за пароли. Един от панелите на пулта се премести, откривайки малка ниша с три клавиша. Нишата беше осветена с червена светлина.
— Какво е това? — попита влечугоидът.
— Това е смъртоносен пулт, Карел.
Прекарах внимателно пръсти по клавишите. Не е лесно да бъдат натиснати, те са натегнати, на тренажора всички курсисти се убеждават в това.
— В клетвата ни, Карел, има такава фраза… — Следях го с периферното си зрение, опитвайки се да уловя някакво движение. — Най-висша ценност за мен ще бъдат интересите на човечеството. На всяка цена ще го защитавам от заплахите, откъдето и да идват те.
— Това е разумно обещание — съобщи влечугоидът.
— Мога да изпратя совалката в поредица от джампове, да унищожа джампъра или да взривя резервоарите с гориво. Във всеки един случай това ще предизвика смъртта ни.
— Защо, Пьотър?
— За да не научи никой, че вие можете да понасяте джампа.
Не че го лъжех. Честно казано, не можех да разбера готов ли съм да натисна един от клавишите. Но изчислителят прие думите ми напълно сериозно.
— Това не е необходимо, Пьотър. Изобщо не е необходимо. Абсолютно.
— Докажи го. — Отпуснах пръста си върху клавиша за поредица от джампове.
— Другите раси не знаят, че изчислителите могат да понасят джампа.
— Могат да научат.
— Това няма да им помогне, Пьотър. Нашият метод е само за нас. Той е уникален.
— И в какво се състои?
— Ще ти отговоря на Земята.
— Какво искаш да предложиш на хората?
— Ще ти отговоря на Земята.
— Защо?
— Знаем малко за теб, Пьотър. Още не сме решили дали можем да ти се доверим. Информацията е много ценна — ако силните раси я узнаят, ще бъде загубено прекалено много.
Не можах да осмисля веднага намека му.
— Какво, искаш да кажеш, че мога да предам Земята и да съобщя думите ти на други извънземни?
— Да.
А всъщност защо се учудвам? Нали на „Експлорър“ беше и Евелин Ракиш, „проклятието на феминизма“ и „позорът на афро-американците“, тъмнокожа жена-пилот, натрапена на екипажа от лакеите от НАСА. Мила млада жена, която разказала на хиксоидите абсолютно всичко, без никакви мъчения и заплахи. И какво е това джамп, и как се управлява совалката, и къде е Земята… Разбира се, извънземните биха узнали това и без нейна помощ. Но фактът си остава факт.
Гледах записа с разпита й на Земята. Тя така и не успя да обясни постъпката си. Тъй като адвокатът изгради защитата си въз основа на непровереното твърдение за пси-въздействие на хиксоидите върху неговата довереница, Евелин просто беше отстранена от космическата програма. Наложи се да смени името си и да се премести някъде в Канада, където се самоуби след половин година. Може би наистина е скочила през балкона, а може и някой да й е помогнал, не знам…
— А на кого ще можеш да се довериш? На директора на „Трансаеро“? На Асамблеята на ООН? На президента на Русия?
— На Андрей Хрумов.
Мълчах дълго време. Изчислителят направо ме срази.
— Знаеш ли кой е той?
— Психолог, участник в първите контактни преговори между Земята и галактическия Конклав. Автор на „Манифеста на обречените“.
— И още?
— Твой предшественик по мъжка линия.
— Мой дядо.
— Дядо — съгласи се изчислителят.
— Карел, дядо ми ще те убие, ако успее да те хване.
— Аз се движа бавно.
— Той също не е бърз, над седемдесет е. Но много ще се постарае. Ти затова ли влезе точно в моята совалка, защото искаш да се срещнеш с дядо?
— Това беше един от факторите — призна изчислителят.
— Карел, никога не съм предполагал, че вашата раса е толкова безумна. Да искате помощ и сътрудничество от човек, който мрази всичко извънземно, от най-отявления шовинист…
— А кой ти е казал, че ние не сме шовинисти?
Погледнах влечугоида в очите. Той веднага разтвори уста, изкривявайки я в усмивка. Виж ти. Живите компютри имали чувство за хумор.
— Не ми харесва тази работа — признах си аз. — Мамка му. Значи съм загазил заради дядо? Първо за малко да ме скъсат на курсовете, после не искаха да ме вземат на работа, а сега в каква ли каша съм се забъркал…
— Какво да се прави. Това е общ проблем на онези раси, които не могат да избират сами родителите си — каза изчислителят.