Откъснах се от книгата и последвах съвета. Небе като небе. Малко облаци. Звезди…
„Погледнете нощното небе, ослепителното сияние на милионите звезди. И се опитайте да си представите, че Майчицата се намира не в центъра на Галактиката, а в някой отдалечен, разреден звезден ръкав. Махнете звездите, като оставите само по една на всеки сто. Изплаши ли ви мракът? Да, това е негативно и лежащо на повърхността следствие. Селският труд по време на жътва би бил невъзможен без изкуствено нощно осветление. Развитието на философията би тръгнало по друг път, представата за множеството обитаеми светове вероятно би възникнала по-късно… Но всичко това има и положителна страна. В такива условия би се улеснило съставянето на звездни карти, ориентирането по звездите. Мореплаването би се развило значително по-рано. Бихме достигнали съседните континенти при условия, в които нашето научно превъзходство над Изгубените приятели още не е станало толкова огромно. Но не бързайте да съжалявате за случилото се. Защото още не е бил създаден Института по регресорство и бихме се оказали обречени на продължителен конфликт…“
Да. Изглежда, по-рано над Родината е имало друго небе!
На следващата страница имаше две снимки. Потрепнах, докато гледах първата. Изгубените приятели, рунтавите, въпреки всичко тук не изглеждаха като нещастни жертви. Малко по-ниски от хората, но много широкоплещести, набити, с дълги жилави ръце и озъбени муцуни — двама рунтави бяха застинали срещу мъж и жена в заплашителни, атакуващи пози. Единият рунтав държеше в ръка метален предмет, от който се издигаше лек пушек. Мъжът притискаше с длан кървава рана на рамото си…
Втората снимка, вероятно, демонстрираше възможната щастлива развръзка, при която хората и рунтавите все пак са станали приятели. Четиримата се усмихваха, прегърнати.
Но нещо не ми се вярваше, че такъв изход е възможен…
Прескочих историята на Лане-късно-разкаялия-се и за създаването на щама на чумата, поразяваща избирателно рунтавите. Нито симпатизирах на тези покрити с козина силни създания, нито съчувствах на Лане, който отначало е бил любимец на цялото човечество, а е завършил живота си като презиран, отхвърлен от всички скитник, упорито търсещ в планините на Квадратния континент някой от рунтавите, случайно избегнал изтребването…
Ерата на Обединението. Силите на човечеството вече са огромни, Наставничеството е преобразило обществените отношения, позорът на Голямата грешка вече е подтикнал Хамеци да разработи теориите за прогресорството и регресорството. Започнало е преобразуването на континентите, пресушаването на блатата и изравняването на планините, изправянето на бреговата линия, отклоняването на реките към сушави райони…
Отново прелистих.
Героичните полети в космоса, първите успехи и катастрофи… Създаването на спътника на Родината, тази малка орбитална платформа, на която са се строили космическите кораби. Експедициите към вътрешната и външната планети, където, според данните на астрономите, би могло да има живот. А ето го и самото регресорство…
„Всеки разум, осъзнал себе си и разпространяващ се в пространството, неизбежно достига до ценностите на истинската дружба, ако използваме остарелия поетичен термин на братството. Но колко дълъг може да бъде пътят към разбирането на истинските ценности! И този път може да бъде осеян със страшни престъпления! Човечеството разбра това много бързо — трагедията на Голямата грешка ни научи на приятелство. Но две разумни раси, съществуващи на една планета — това е по-скоро изключение. Както раждането на близнаци е рядкост във физиологията на разумните раси, така и две цивилизации не се развиват често на един и същ свят. Още на етапите, предхождащи разума, доминиращият еволюционен клон се отделя, заема екологичната ниша, определена от природата за разумните същества, а развитието на другите жизнени форми се забавя. Какъв е изходът? Да позволим на нашите бъдещи приятели из Вселената да вървят по пътя на пробите и грешките? Или все пак да им помогнем да се издигнат до върховете на цивилизацията, до мира и приятелството?